Позиция: Сънят на Почетния #Той

Почетният #Той се събуди доста по-късно от обикновено. Винаги ставаше от сън рано сутрин, този път обаче отвори очи около обяд, чак когато слънцето срамежливо го погъделичка през един от прозорците на Сарая. Главата му тежеше, но не заради снощния пир с царедворците, а заради многото безсънни нощи, в които писа, редактира и пренаписва обръщението си към тях. Думите му трябваше да звучат авторитетно, трябваше да е убедителен и в същото време да покаже, че по-умен от него в земите на малкото му бедно царство няма.

Буден, но още неотворил очи, си спомни за началото, за момента, в който потопи пачето перо в мастилницата и уверено застърга по пергамента. „Динамиката на политическото време е много важен феномен“, написа Почетният #Той и си помисли „Дали ще схванат, че им казам: „Искате нов велик везир?! Добре! Ще ви го назнача и ще го поставя начело на програмен кабинет.”

И отново се наведе над пергамента: „Цикличността на забавяне и ускоряване на темпоритъма на политическото време, понякога с явни признаци на аритмия, трасира проекциите на бъдещето“. „Колко добре го измислих! Боже, колко съм умен!”, помисли си Почетният #Той малко стъписан от собствения си интелект.

Ред след ред пишеше думи, попили мъдростта на древните мислители от Шуменската философска школа. Предупреди сегашният Вeлик везир да се пази от „вътрешнопартийна имплозия“, като в същото време си мислеше: „Дали пък да не го сменя с някой от чужбина, тук кандидатите явно не стават?”

След това погледна през прозореца. В очите му се четеше гордост, докато съзерцаваше двата високи комина на новия си ТЕЦ. Гледаше работниците, които се суетяха около новата газова инсталация. „В далечината приличат на мравки – толкова са дребни и толкова лесно мога да ги стъпча”, мина му през ума, докато пишеше новите редове по листа: „Държавата се оттегли от стопанския живот на страната, но продължава да се вживява в ретроградната си роля на основен работодател и санкциониращ фактор на бизнеса.“ Почеса се по главата и си рече: „Е, тук вече няма да ми повярват, но пък няма да го трия, толкова хубаво го написах...”.

Така, дума след дума, Почетният #Той си припомняше редовете от речта си.

Лежеше... Слънцето отдавна бе в зенита си и вече не го гъделичкаше по темето. И докато лежеше, пак заспа. И засънува. Присъни му се, че е без корона, без дворец и придворни. Че няма царство и народ, а само... обръчи. Тези обръчи го обграждаха отвсякъде, те го притискаха, задушаваха го.

Видя себе си като един голям обръч – с голяма дупка в средата. 

Събуди се треперещ, но бързо се окопити. Видя Сарая, придворните и високите стени, които го пазеха от народната любов. И си помисли: „Аз съм принц по рождение и боговете са ми братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!”