Един обикновен (не)работен петък

Денят е петък, часът - около 10. Макар че Михаела тъкмо бе дошла на работа, мислите й вече препускаха към края на работния ден - чудеше се какво да сготви вечерта на домочадието. Може би италианско, някаква бърза паста. Натежалите й от сос болонезе мисли бяха прекъснати от колежката й по стая, която влетя с думите: „'Айде стига си се правила, че работиш, ела да пием по едно кафе!” Михаела въздъхна „Оф, пак ли?! Тъкмо го изпихме с Надето от счетоводството... Ама, добре, к'во да те правя.”

Измина около час.

Гузната съвест на скатаващ се служител започна упорито да дълбае съзнанието на Михаела. Тя правеше всичко възможно да не се поддава, но знаеше, че все пак днес трябва и да работи. Този път не въздъхна, а болезнено изохка. Седна на стола, включи компютъра и си рече: „Май, все пак ще поръчам нещо китайско...”, явно, още мислейки за вечерята.

Дойде време за обяд. Михаела се обади по телефона на Надето. Предложи й да отидат някъде да хапнат набързо и натърти: „Времето е супер. Грехота е да стоим в офиса”. Надето веднага се досети, че думите й означават поне двучасово зяпане по магазините след хапването.

Часът е 15.

Михаела и Надето се бяха върнали преди малко и дори поработиха - не много, но според тях, напълно достатъчно за заплатите, които получаваха.

15:30.

Михаела се въртеше нервно на стола си и се чудеше как хем да продължава нищо да не прави, хем да изглежда много заета. Така в чудене и въртене изминаха 30 минути. Главната ни героиня все по-нервно гледаше часовника. От толкова взиране в стрелките очите й взеха да се затварят, главата й да натежава и тя започна да клюма над клавиатурата.

Стресна я блъскане на врата на долния етаж. Надето си тръгваше.

Михаела скочи... Оправи си набързо прическата. Погледна се критично в джобното огледалце и изсумтя: „От толкова работа не мога да отделя време за себе си”. Реши, че това трябва да се промени. Тръсна поривисто глава и с бързи крачки излезе от стаята.

Тягостният и уморителен работен ден беше приключил.