„Лесна работа“: Лятно слънцестоене. Животът край морето е празник

Здравейте! Прекрасен е днешният понеделник, нали? От първия лъч на слънцето до романтичните мигове, които предстоят в края на този дълъг, дълъг ден на слънцестоене, когато неволно отваряме сърцата си за повече светлина и топлина и търсим знаците на доброто и успеха.

Радвам се, че сме заедно в този ден! Така се случи, че сутринта вървях по сънливите улици и там се засякохме с първите лъчи на слънцето. Очарованието на пробуждащия се град не може да се сравни с нищо друго. Спира дъха и изпълва с обич сърцето.

Първите автобуси мързеливо мърморят и се протягат по завоите. Изкусителният аромат на топли банички и уханието на свежо утринно море се сливат във въздуха и понасят мислите към радостни моменти.

Когато бях малка и градът се събуждаше по този кротък, слънчев, юнски начин, всеки път си мислех, че да живееш край морето е празник. Питах се как е възможно да дишаш такъв въздух и да мислиш за работа. Струваше ми се, че брегът е подходящ единствено за почивка, безкрайно взиране към хоризонта, сладки приказки с приятели и съвършена радост.

После пораснах и промених нагласата, но невероятното чувство на забележително морско утро никога, ама никога не ме е напускало. Където и да се намирам, погледът ми търси морето - някъде там: зад покривите, отвъд хълмовете, в началото на утрото.

А напористият смях на гларуси? Първите ноти от мелодията на деня. Уж небрежно прелитат над централната улица, а всъщност зорко следят минувачите и се готвят за престъпление: кражба с цел безплатна шведска маса. И мен са ме лишавали от закуска. Грабват я най-безотговорно, поглъщат я в движение, а после ведро се издигат над площада и се заливат от смях, че са успели.

И някъде там, до първите лъчи на слънцето, веселият поздрав на вълните се слива с гласовете на закъснели младежи и с разговорите на подранили туристи.

Твърдят, че слънцестоенето е правилният момент да си припомним как поколения преди нас хората гледали към небето – с благоговение и страхопочитание. И, вероятно, с чувството колко дребни и нетрайни са някои детайли от човешкия ни свят...

Един много специален дълъг, дълъг ден...

И докато слънцето потегляше по забележителния си път към залеза, аз си мислех: „В какво е хубаво да вложим време, когато денят е по-дълъг? Може би в онези важни неща, които натоварените делници неволно избутват настрана и ни карат да отлагаме отново и отново?“

Да поседнем с децата си за по-дълго, да си поговорим с тях за живота, да изслушаме с възхищение разказа за техните проекти, да им разкажем какъв беше градът в детството ни... Какъв беше светът тогава...

Да се чуем с приятел: от онези, които са ни толкова завинаги, че понякога с години отлагаме обаждането, но сме спокойни, защото знаем, че са наоколо, че ги има и когато се нуждаем от тях, те ще долетят на секундата и ще ни подкрепят. Знаем, че и ние ще сторим същото за тях.

Лесна работата е да кажем и направим онези важни неща, за които все не остава време... Да превърнем всеки ден в специален, като днешния.

Аз съм Даниела Иванова. Желая ви радост и чудесно лято!