Коментар: Скъп хляб, евтини зрелища

„Ето мечето слиза по стълбите… бум… бум… бум…с главата надолу зад Кристофър Робин. Това е единственият начин за слизане по стълба, доколкото му е известно. Понякога му се струва, че сигурно има и друг начин за слизане по стълбите, а не да не си чука главата във всяко стъпало. Сигурно ще измисли такъв начин, ако помисли малко”, пише Алан Милн в любимата на много от нас книга "Мечо Пух".

Сещам се и за друг цитат от същата книга. Прасчо пита Пух: „Как си?”, а Мечо отговаря „Не много как”.

И ние сме така в последно време. Чувстваме се „Не много как”, докато се чудим докога ще си блъскаме главите във всяко стъпало и дали няма и друг начин за слизане по стълбите. Като казвам в последно време, нямам предвид само месеците на последните два страшно-смешно-тъжни парламента. Ние сме „Не много как” от години. Сега просто това стана до болка видимо.

От 16 септември 46-тото Народно събрание официално е в историята. С какво ще го запомни историята обаче е друг въпрос. Единственият реален резултат от работата на депутатите е актуализацията на бюджета и преместването на Бюрото за защита на свидетелите от главния прокурор към Министерство на правосъдието. „Е, и това не е малко”, казват някои. „Е, не е и много” бих казал аз, и бих им припомнил заявките за кардинални промени в съдебната система и много други обещания, които, прясно претоплени, сигурно ще чуем отново по време на поредната предизборна кампания, която започва след по-малко от месец.

Участниците в политическото театро сигурно ще измислят 500К довода в подкрепа на битуването си в пленарната зала. Ще ни обясняват, че другите били предатели, че другите не искали реформи, че другите се отметнали и... мълчаливо ще отклоняват въпросите за това какво свършиха самите те. Или по-точно казано каква я свършиха. А я свършиха като магарето на.../знаете къде/. Въобще, хлябът ни е скъп и все по-скъп ще става, но за сметка на това зрелищата ни са евтини...

Сега се задават нови желаещи, които искат да приберат малкото реколта от електорално доверие, която остана след бурите на политическата нива.

Та така, докато избирателят се чуди колко още ще си удря главата в стълбите на българската политика, на манежа болонки си подхвърлят обиди, листчета и полуистини. Избирателят гледа този сеир и се прави на възмутен. Той не иска да си признае, че обича сеири. Но идва момент, в който избирателят започва да осъзнава, че шоуто не е забавно и че то не може да продължава до безкрай.

Пак отварям книгата на Алан Милн:

- Защо ли нещата трябва да се променят? – прошепна Прасчо.

Пух помисли, помисли и каза:

– Така имат възможност да станат по-добри!