Лесна работа: Имаше някога

В дни като днешния имаме повече време да помислим за хора и събития извън обикновения делничен кръг, в който примката на задачите все повече се затяга около нас и не оставя възможност за лирични отклонения.

Но нали затова са празниците? Самата дума дава жокер, че имаме повече празно време; време, което можем да оцветим и наситим с каквото пожелаем съдържание, различно от повтарящото се през останалата част от дните.

Празник.

Един по-усмихнат, лежерен и красив ден, изпълнен с повече приятни емоции и хубави събития.

Празник.

Когато даваме по-големи шансове на живота да тържествува и да се чувства страхотно.

Празник.

Светът се обръща към нас със светлата си страна, онази – по-шумна, приятна, забавна, привлекателна, харесвана. И това ни доставя радост.

Празник.

Истории без край, събития, срещи, концерти, пържена рибка в крайбрежните заведения и мелба за финал преди следващото начало.

В такива дни се сещаме за невероятни образи, които с времето се превръщат в емблеми на града. Понякога ги обсъждаме и се забавляваме на случки, в които те са се оказвали главни герои, а ние сме били в ролята на случайни свидетели. Друг път разказваме на децата и внуците си и разказът започва така: „Имаше някога един невероятен образ...“. Например: имаше някога един невероятен образ - чичо Атанас. Наричаха го още Цампара, по прякора на майстора – тапицер Цампара, при когото чиракувал като малък. Той знаеше всичко за града и за хората в него. Кой кога е дошъл и се е пренесъл в жилището си, кога е претапицирал мебелите от червен плюш в дамаска с флорален мотив. Е, това последното го знаеше, но не го разказваше. Той беше сладкодумен, лоялен към клиентите си и влюбен във Варна.

Но любимият ми разказвач беше дядо. От малка обичах да се разхождам с него и да слушам история след история. И той разказваше ли разказваше...

В думите му градът оживяваше във всичките си форми и състояния през годините. Дядо познаваше сградите, улиците, сюжетите на града. Коя сграда кога е построена, какво е имало на нейно място преди това, кога нещо се е променило. Тази му любов беше запечатала в спомените му събития и детайли от живота на града с дати и години. Можеше да разказва безкрайно, а аз безкрайно можех да слушам.

Разполагах се удобно в думите като в машина на времето и се понасях с нея по варненските улици. Между похапването на няколко парченца ароматни праскови. Славата на плодовете, които дядо отглеждаше, се носеше надалеч и ние така си говорехме, седнали под дървото, а на масата – във фруктиера грееха праскови като големи жълто-червени слънца. Дядо побутваше фруктиерата към мен и повеждаше мисълта ми от улица към улица, от алея до алея, от забележителна сграда до друга такава.

Не помня имена или истории, но всеки следващ разказ запълваше сърцето ми с още и още любов към града. Исках още Варна, красива Варна, невероятна и неповторима Варна. И я получавах.

И така, докато един ден разбрах, че сърцето ми е претъпкано с Варна... До припадък, до невъзможност. Толкова много любов към града бяха наслагвали през годините разказите на дядо и разходките с него.

Обичам този град, хората, улиците, алеите, историите му, морето му, радиото му!

Колко сме щастливи, че имаме всичко това!

Честит и чудесен празник, Варна!