Лесна работа: Разминаване

Може да звучи невероятно, но в Сантос срещнах Христос. Днес си спомних. На една от уличките в центъра, близо до площад „Независимост”, докато бодро вървях с карта в ръка и се опитвах да открия хотела, Христос ме спря с блага усмивка и мило ме попита:

- Имате ли нужда от помощ?

Кротките му сини очи внимателно се взираха в мен. Беше много слаб, с изпито лице. Белите му дрехи допълваха чувството за кристална чистота...

Той беше едно от първите ми впечатления от Сантос.

Като всеки предпазлив турист, аз побързах да му благодаря за любезното упътване и да притичам на отсрещния тротоар към рецепцията на хотела, който се оказа на няколко крачки. С крайчеца на окото си забелязах как кротичко ме гледа, сякаш разочарован от нелепото ми отношение.

Човек не бива да се разминава с Христос по този начин. Трябва да е по-внимателен към съдбовните срещи в живота си...

Днес съжалявам, че бях мнителна. През следващите няколко дни в Сантос срещнахме и други мили хора, които с готовност ни подаряваха време и внимание, но Христос...

Той беше друго нещо.

Връщам лентата назад и имам чувството, че го мернах още на автогарата. Само че тогава слязохме от автобуса, обедното слънце ни грабна и отмести настрана изпития добродушен образ. Бяхме изморени от взиране през прозореца – пътят от Сао Паоло се оказа много красив. Попивахме с поглед всяка подробност от пейзажа, за да има спомени в моменти като днешния, така че щом слязохме на автогарата, първото от което се нуждаехме, беше чаша силно кафе.

Така обърнах гръб на Христос, защото човек, улисан в незначителни подробности, често пропуска важните неща и хора.

На следващия ден отново го зърнах някъде около площада. Явно плажът не беше неговото място. Може би хората в центъра и по заведенията имат по-голяма нужда от спасение...

Защото животът в Сантос не си даваше и минута покой. Нямаше време да поспи, да почине, да се кротне поне за малко. По цяла вечер хора се събираха по заведенията, танцуваха без край. Смеховете им съживяваха тъмните улици, а нощите им бързо и ярко преливаха в изгреви. Крайбрежната алея, красива и подредена като в картина, кротичко наблюдаваше този безкраен празник.

Не зная дали само аз го кръстих Христос. Не всички и не във всеки момент са готови да различат някого. Не посмях да го снимам, така че го имам единствено в спомен. Беше благ и всеопрощаващ. Често съм се питала какво всъщност искаше да науча, когато ми предложи помощта си. Никога няма да узная. Изплаших се и в онзи странен миг много исках да вярвам, че става дума единствено за отговор на туристически въпрос.

Дали е искал да видя нещо по-важно? Друга посока, друго място, друго решение? Страхувах се да си призная, че е така.

В дните преди Великден се сещам за него. Мисля за това как се разминават хора, значения, думи, намерения. И често причината е в собствения ни страх. Стискаме здраво очи и продължаваме да играем на криеница със себе си.

Сигурно затова ги има тези дни на тишина, размисъл и преформулиране.

Дните преди Великден.

Пречистваме душите си от товара на ограничения, заблуди, предразсъдъци и грешки.

За да е леко, светло и красиво новото начало, което предстои да положим.

Дали ако отида в Сантос отново ще срещна Христос?