Писателят Мариан Желев получи ливанската литературна награда „Наджи Нааман“. Призовете се връчват на автори, чиито литературни произведения са с акцент върху общочовешките ценности. Желев е отличен в раздела за цялостно творчество. В конкурса той участва с разказа „Съборете ме в четвъртък“, който е поместен в последната му книга „Спете спокойно“. Тази година за наградите „Наджи Нааман“ са кандидатствали близо 3 000 творци от близо 80 държави. Събитието се провежда за 21-ви път.
"Приемам тази награда с радост, че името на България се чува по най-хубавия начин - със слово, с литература", каза Мариан Желев в интервю за предаването "Гравитация 0" .
"Съборете ме в четвъртък" e написан по време на пандемията. Главният герой е стара къща, която разказва своята история. "Това е метафора на човешките ценности, послание да търсим хубавите неща и всеки ден да търсим доброто", каза авторът. Разказът е тъга по човечността и доброто, към липсата на топлота в човешките отношения. Желев обича да казва, че сграда без душа е като човек без сърце.
Когато му съобщават какви са критериите, веднага се сеща за този разказ. Творбата е създадена в периода на социална изолация. Много пъти съм споделял, че ние пишещите не страдаме от това, че трябва дълго време да останем затворени. И без друго обичаме самотата и тишината, за мен беше нормално, сподели още той. Така пред погледа му изниква и къщата, която се намира на 150 метра от дома му.
Разказът е преведен от Мира Райнова. "Независимо какъв разказ си написал, ако преводът не е добър, той няма как да бъде оценен", допълни той.Мариан Желев е роден в Добрич през 1974 г., но от 1999 г. живее във Варна. Има издадени седем книги и е носител на няколко национални награди. Ръководил е детска литературна школа към Сдружението на писателите във Варна. Запален планинар и организатор на културни събития, сред които „Тюленово арт фест“.
Чуйте разговора на Светлана Вълкова с Мариан Желев:
Дълго си мислих на какво ми напомня бетонът, който машината изпомпва за плочите на новите сгради. Става въпрос за онова специфично и ритмично: тряс, тряс тряс; по тръбата върви материалът, сипван от камионите миксери, които тия дни във Варна хвърчат, имам чувството, денонощно. От това гредите ми съвсем взеха да се пукат, няколкото керемиди по плешивата ми глава тотално опадаха и за капак – последните ми обитатели ме напуснаха: котка с четири малки котенца.
Сетих се – звукът от наливащия се бетон е като да попаднеш в огромно затворено пространство, където е пълно с хора, всички държат броеници и едновременно отмятат камъче по камъче от връзката: тряс, тряс,тряс…
На мен времето ми изтича, знам. Не тъгувам нито за покрива си, нито за изгнилата и поизгоряла вече дървения, която би трябвало да наричам скелет. Там, където мазилката ми още не е паднала, се крепи единствено на графитите, които получавам от местните младежи. Но и за това не ми е толкова тъжно.
В последно време обаче тъгувам по доброто… Няма да го кажа. „Доброто старо време“ е клише, което ще съкратя до „доброто“. Беше време, когато имаше с кого да си поговоря – това бяха съседните къщи, почти мои набори. Клюкарска работа от моя страна, но пък какво да прави една къща цели шестдесет, че и сто, а и повече години? Има и друго, разбира се – да се наслаждавам по мой си начин на обитателите в мен. Жителите на една къща са като мислите при хората – едни вдигат шум, други трогват, трети те карат да страдаш, а с четвърти се гордееш. (Като с архитекта, който заемаше най-горния етаж при мен цели осем години. За това време направи няколко великолепни проекта във Варна.)
Да, старите ми приятелки ги няма вече. Събориха ги и на тяхно място изникнаха големи цветни бетонни тела, с много прозорци… и без душа. Сграда без душа, как да го обясня, е като човек без сърце. Автоматичен един такъв, рутинен, с хиляди релета и датчици. Хубави на външен вид, заглеждаш се, но като надникнеш вътре – празни. Иначе всичко си имат – електричество, климатизация, умни системи, но… там няма никой. Никой. Не, нямам предвид, че липсват хора, но самата сграда е със самочувствието на „800 евро квадрата“ и „с гледка към морето“. Те новите сгради даже и помежду си не си говорят. Веднъж така се скараха и заскърцаха, че щяха мен да съборят: кой имал подземен паркинг на три нива, кой депутат какъв апартамент си бил купил, как един от собствениците карал последен модел бентли и слял двата апартамента на последния етаж, за да бъде господар на гледката към морето… Ей такива глупости. Колко пъти се опитвах да завържа разговор с тях: всяка сутрин казвах на новите сгради около мен: Добро утро! Приятен ден! Дано имате добри дни и години! Да не ви се наводняват мазетата… Да им дам пример за добро възпитание и т.н. Да бъдат задружни, защото дават покрив на живи същества… Получих едно стоманено стържене, което при хората може да се оприличи на скърцане със зъби.
Скоро на мое място щеше да има нова сграда. Сега ще кажете: какво тука сантименталничиш и хленчиш. Вярно е. Стара сграда съм. В мазите ми е плъзнал мухъл. На фона на всичките ми руини. Мухълът за мен е като остри киселини при хората. Може и оттам да идва тази моя сантименталност – уж като цяр срещу киселинните. Цялата съм в прахоляк – от камионите, от все по-забързаното ежедневие и от самото време. Отивам си. И ми е тъжно. За доброто.
Ако трябва да избирам кога да ме съборят, бих искала това да е в четвъртък. И ако може след пет следобед. Казват – при нас, сградите – че ако си мислиш за нещо хубаво, докато те събарят булдозерите, няма да те боли толкова. В четвъртък! Толкова хубави четвъртъци съм имала за тези години живот!
През шестдесетте на миналия век – запомнила съм го като фототапет на голяма стена този момент – млада двойка си уреждаше срещи до моя ъгъл. Девойката се бе родила, израсла и разхубавила при мен. Младежът идваше от вътрешността на страната, но така се бе влюбил във Варна, в морето и в момичето, че вече не си представяше живота на друго място…Срещаха се в пет, всеки четвъртък. Младежът я целуваше по бузата, подаряваше й китка и след това двамата, хванати за ръце, тръгваха към морето. Помня вечерите, когато момичето си лягаше – цялата й стая ухаеше на солени вълни, на напечен от слънцето пясък и на… любов. После вдигнаха сватба. Семейството заживя при мен. Беше пак четвъртък, когато им се роди момче. И пак в четвъртък им се роди дъщеря, три години по-късно. Изучиха ги, пораснаха и децата им заминаха за чужбина. Влюбените момче и момиче бързо остаряха, след като къщата им опустя. Първо тя си отиде, шест месеца след това и той, но не пропускаше приживе в четвъртък да ѝ носи китка на гроба. Децата им се върнаха за кратко – колкото да уредят даването под наем на апартамента. Сложиха по един букет на двамата в гробищата и пак отидоха в чужбина, където наемателите превеждаха сумата за наема… Докато при мен стана невъзможно да се живее. Покривът протече, навъдиха се плъхове и мишки. Тръгна и проклетият мухъл. Напукаха се стените. И за финал – пожар…
Както казах по-горе: и котките ме напуснаха. Сякаш това бе последното камъче от голямата бетонна броеница. Тряс! – идваше и моят ред.
В понеделник при мен се събират клошарите. Разпределят „плячката“ от съботно-неделното тършуване из кофите. Напиват се и припадат. Във вторник събориха любимата ми приятелка – елегантна сграда с две ангелчета на терасата, която много плака, преди да дойдат багерите. В сряда горях. Петъкът не ми е ден – веднъж клошарите се биха и клаха; много кръв се изля. Събота загубих и последните си керемиди. В неделя почина моят създател.
Остана четвъртък. Ще си мисля за доброто.
Съборете ме в четвъртък.
Моля!
Театърът е това място, което ни дава възможност да си спомним къде сме и накъде отиваме. Това подчерта в интервю за предаването "Гравитация нула" по Радио Варна актьорът Иван Юруков, който се превъплъщава в ролята на д-р Соколов в "Под игото". Премиерните спектакли бяха на 19 и 21 септември в Драматичния театър "Стоян Бъчваров" във Варна...
Обявяването на имейл за подаване на сигнали за липсващи лекарства до народните предствители от Комисията по здравеопазване към Народното събрание, е много добро решение, коментира за Радио Варна магистър фармацевтът Рада Пехливанова. Тя обаче е скептична, че всички народни представители от комисията ще четат сигналите и ще реагират..
На фона на набралия скорост протест на аграрния сектор, иницииран от зърнопроизводителите „задача номер едно е да се устои на опита за дестабилизация на властта. Непосредствено след това трябва да започне работа върху дългосрочна политика, която ще превърне българското селско стопанство в нещо повече от зърно“. Това посочва икономистът Димитър Събев..
Въпреки войната, експортните мита и транспортните разходи, слънчогледът от Украйна влиза в България на пазарни цени. Това каза за Радио Варна, след започналите протести на зърнопроизводители и животновъди заради вноса на украинско зърно и селскостопанска продукция, Юлиан Стефанов - финансов директор на една от големите компании за преработка на..
Театралният критик и един от създателите на Детско-юношеския театър "Златното ключе" във Варна Сия Папазова, автор на книги, бивш драматург в театрите в Стара Загора и Варна, ярка творческа фигура в историята на Варненския драматичен театър, навърши 80 години. Десетки нейни приятели, представители на институции, на културни институти от целия град,..
Най-високото отличие на Варна - "Почетен гражданин", получи актрисата Цветана Манева на официална церемония в морската столица. Н аградата беше дадена за значимия ѝ принос към театралния живот на морския град, за дългогодишната ѝ дейност като артистичен директор на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и за блестящите ѝ роли в киното и..
Интервю с Peter "Peavy" Wagner (RAGE, REFUGE) Немската спийд/пауър банда RAGE е една от най-продуктивните групи. 25 албума са си сериозно постижение. Последният диск на бандата „Resurrection Day” излезе през 2021. През миналата година RAGE изкараха миниалубма „Spreading the Plague”, а през следващата - предстои да издадат двоен албум, по повод 40..
Новата книга на д-р Емилова ще бъде представена тази сряда, 26 април, от 18 часа в концертното студио на РАДИО ВАРНА. Книгата „Гладната революция на д-р Емилова“ разказва историите на 25-ма от нейните..