Лесна работа: Лицата на есента

Последният септемврийски понеделник и добрата стара есен е тук. Прекрасни моменти! Учебната година започна, всички се завърнаха от почивки, ваканции и радостни летни събития. По улиците на града се излива енергичен, пъстроцветен, шумен и ярък поток от деца. Когато бързаш нанякъде, е малко напрягащо да се провираш между веселите викове и резките движения на това щастливо множество, но само когато бързаш. Иначе неустоимата радост на тези устремени групички от чиста енергия и очакване те заразява за секунди, завладява те и те привлича към всеобщото настроение.

Всъщност есента има две измерения. Онова – природното, възпявано от поети и музиканти и запечатано в картини: топлата, тиха, красива, унесена в мисли и образи, жълто-оранжево-червена есен, по чието лице понякога нежно се стичат дъждовни капки, а друг път слънчеви зайчета закачливо се гонят по короните на дърветата й.

И другото – човешкото лице. Илюминация от цветове и енергия с шумния смях на учениците, с веселото им надвикване по улиците, с колоните от паркирани пред училищния двор автомобили на родители, с есенните ни бележници, изписани със задачи, които все не смогваме да изпълним... И с всички хубави и не толкова хубави страни на това, че градът отново прелива и то не от лежерни туристи, а от стегнати като струни, много бързащи и много на брой хора.

В това второ измерение на есента естествено присъстват и политическите състезатели. Обикновено добре отпочинали през ваканцията, запретнали ръкави и готови за поредните си подвизи пред добрата и всеопрощаваща аудитория, наречена електорат. Тук отварям кратка скоба, защото размисли, свързани с избори, политики и други подобни есенни менюта в нашата общонародна „скара, бира“ май не подхождат много на едно лирическо отклонение, но все пак ще си позволя да го кажа...

И за кой ли път ще се замерват с думи от екрана, или откъдето там намерят за правилно. С красиви и не толкова красиви думи; с думи, значещи нещо или просто празни и надути като ярки балони на събитие... Но най-важното: ние отново ще бъдем готови да се хващаме за косите, да се дразним и дори да се караме с приятели на тема: „Кандидати, изказвания, идеи... може би“... И отново, както почти всеки път, увлечени в глазурата на тортата, ще пропускаме да проверим какви са блатовете, кремът..., какво е съдържанието.

Защото основният въпрос е как искаме да живеем и какво да направим, за да се случва желаното. А не всички дребни, занимателни, но тотално нерелевантни към същността на нещата въпроси, с които отново и отново убиваме житейско време и отбягваме смисъла.

Така. Затварям скобата и продължавам с лирическото отклонение, в което на всяко ново начало е даден старт: училище, политически сезон, следващо стъпало в кариерното развитие, нов бележник, ситно изписан с поредните задачи за деня, за седмицата, за есента и нататък...

В края на септември вечерите захладняха, а залезите станаха по-срамежливи. Слънцето предпочита по-рано да се сгуши зад хоризонта и да сънува своите слънчеви сънища. Ако се загубиш сред малките улички, от дворчетата те грабва старото есенно ухание на домашна лютеница и сладко от смокини. Облаче апетитни аромати те прегръща и тръгва с теб за настроение, съпровожда те през следващите няколко пресечки като детски спомен, като загатнати образи на места, неща и хора, скътани дълбоко в мисления албум на душата.

Есента е прекрасна. Като живота.

Лесна работа е да оценяваме шанса, че сме тук и сега; шанса да преживяваме всичко, с което ни дарява този прекрасен живот.