Лесна работа: Да потанцуваме с живота

Днес минавах край една галерия. На дъската за обяви беше написано следното: "Животът може да не е купонът, който сме си представяли, че ще бъде, но какво пречи да потанцуваме, докато сме тук?". Много ми хареса и по пътя се питах всъщност какво точно пречи.

Разни хора, разни идеали, разни отговори. На един му пречи всичко, абсолютно всичко. Тортата е сладка, почивката - дълга, небето - безоблачно, морето - солено, хората - прекалено доволни. Друг вероятно го спъват някои точно определени ситуации, личности, обстоятелства... С две думи, когато ни се иска да не ни е комфортно, в стил „имам пясък по коремчето“, все ще се намери нещо, за да подкрепим лошото си настроение, да навлезем в неговите дълбини и да си останем там, колкото ни сърце иска.

Обаче има други хора, на които нищичко не би им попречило да потанцуват, да се усмихнат, да се порадват, да се повеселят, да изтананикат мелодията, да я преживеят със силно и добро чувство.

Чудесно е, нали? Да потанцуваш, докато си тук. Да видиш, да чуеш, да почувстваш и да приемеш нещата, хората, местата и обстоятелствата, които ти се дават.

Да потанцуваш с живота. С благодарност за всяка възможност. С наслада за всеки миг. Със закачка за всичко, което следва, макар, че никой не знае какво ще бъде то. Можем само да желаем, да предполагаме и да се надяваме.

Докато си мислех всичко това, позволих на декември да ме загърне в пухкавата пелерина на свежия си въздух, в настроението на предстоящите си празници; да запали пред мен лампичките на онова светло чувство, което ще ни придружава до новогодишната трапеза; изящно да подрънка с новите, красиви играчки за коледната елха; да избере ароматните свещи и да подготви бутилката с тържествено вино.

И така се случи, че загърната в пухкавата пелерина на декември, минах покрай момичето с цигулката. Мелодията се извиваше като нежен полъх над алеята, над главите на възхитените минувачи. Като нереален музикален звездопад, дошъл от други светове, картини и състояния, за да докосне леко сърцата, да ги освободи от всекдневните напрежения, претенции и стресове. Да им даде лекота. Да им припомни онова безгрижие, което те кара да танцуваш, да се въртиш в еуфория, да подскачаш от радост, да цениш всичко хубаво, което си струва да бъде оценено и в крайна сметка – да се чувстваш щастлив.

Спрях до акордите - да им се порадвам. Приех красотата на споделената музика, Беше по декемврийски невероятно и неустоимо. Всеки акорд внимателно рисуваше различна картина. Ярка, цветна, преживяна. Картини на сияещо лятно море, на червенокоси и романтично разрошени есенни гори. След тях - стройни планински върхове, сгушени в искрящо белите палта на зимата, а после - цъфнали вишни и пъстри поляни с уханни пролетни цветя, край които весело се гонят пеперуди.

Картините от живота. Моментите от онзи вечен календар, който сближава всички хора, просто, защото изглежда еднакво в очите им, без значение какви са личните им съдби, срещи, раздели, радости, болки, загуби или победи.

Потанцувай с живота. Той заслужава това. Всеки от нас също заслужава да си направи този чудесен подарък. Преди години бях написала стихотворението „Благодаря, живот!“, което влезе в стихосбирката „Мелодия“. В него казах:

„Искам с благодарност за отплата

със живота аз да потанцувам“.

Днес още мисля така. И когато прочетох надписа на дъската пред галерията, много се зарадвах, че не съм само аз. Добре... Да потанцуваме...