Камелия Панайотова за дебютния си роман "Ане": Накрая винаги побеждава утехата

Камелия Панайотова е едно от най-новите имена в българската литература. Тя е родена в Провадия. Завършила е Природо-математическата гимназия във Варна и Английска филология във Велико Търново. Дебютната й стихосбирка „Човекът, който си тръгва” излезе преди две години. 

През 2022-ра 24-годишната авторка спечели голямата награда от 12-ия Национален конкурс за поезия „Добромир Тонев”, който се провежда в Пловдив. Тя бе удостоена и със специалната награда за поезия в Националния конкурс на името на Георги Черняков.

Преди месец Камелия Панайотова издаде първия си роман, наречен „Ане“. Светлана Вълкова разговаря с нея в предаването на Радио Варна за култура „Гравитация нула“:

Първият ти роман ,,Ане‘‘ тръгна от един разказ. Какъв беше разказът и как успя да го разшириш до роман?

Беше много неочаквано и за мен. Естествено, много пъти през годините съм си казвала "сега ще напиша роман", сядам и нищо не става. Наистина написах един разказ, мисля, че той се роди може би от скука или от някаква нужда нещо да напиша. След това го изпратих на мой преподавател от великотърновския университет - Николай Димитров. Той ми каза, че е много хубав, но предполага за нещо по-голямо от разказ. Тоест, остават много въпроси. Това беше моментът, в който си казах: Ще опитам!

През цялото време си мислех, че няма да стигна до края и ще се откажа. Но в крайна сметка не се отказах и самата аз съм много изненадана от това! Роди се този роман, за който ми е трудно да отговоря какъв е и за какво е. Смятам, че излезе в много подходящо време, тъй като в него много се разглежда насилието над жени във всякаква форма. Последните месеци се даде много гласност на тази тема и аз смятам, че се появи точно във времето си.

Това свързано ли е с твоята лична биография? От лична история ли тръгваш или просто е художествена измислица или нещо, което си чула, чела или видяла?

Ние ако никога не пишем само измислици, всичко което пишем е видяно, чуто, преживяно и ако започнеш да разграничаваш измисленото от истинското, не е честно спрямо измислицата.

 Коя е Ането?

 Ането е едно момиче, което няма конкретен образ. На мен много ми се иска Ането да бъде опора и да репрезентира много жени в света. Всички жени, които са израснали сами, които са били жертва на насилие било то сексуално или вкъщи, които си мислят, че няма накъде да вървят повече. Аз смятам, че този роман е много позитивен, въпреки мрачната тема в него, защото накрая винаги побеждава утехата.

Това е наистина сложна тема. Как успя да се справиш с нея, минавайки през дебрите на писането?

Много трудно ми беше. Със сигурност дължа огромни благодарности на моите приятели, които бяха там. Когато пишеш нещо, то винаги става реалност. Тоест ти го преживяваш като реално. Аз си спомням моментите, в които съм писала. Била съм толкова запленена от текста и навътре в него, че нищо покрай теб не съществува. Дори някак си не го мислех напълно. Просто влязох в процеса, но в същото време изживявах всичко, което напиша толкова дълбоко. Спомням си даже как на моменти съм се задъхвала, докато пиша, плакала съм, докато пиша и то не защото си спомняш нещо реално, а защото ти го изживяваш. Абсолютно друго преживяване от това дали е реално или не.

 Когато говорихме за първата ти стихосбирка  ,,Човекът който си тръгва‘‘,  доста коментирахме този въпрос. Кой си тръгва? Кога си тръгва? Кога се връща, има ли смисъл от това връщане? Какво се случва, когато човекът си тръгне или остане? Също така много разсъждаваше върху смъртта. Предполагам, че всички тези теми присъстват в романа, но под някаква друга форма?

 Абсолютно, да! Дори сега когато ме попит, аз самата се зачудих, че това е много вярно. Цялата книга мога да кажа, че е едно завръщане назад в живота. И това нещо, макар в друг вид завръщане, присъстваше и в първата ми книга. Със сигурност също има доста смърт. Разликата е, че в първата ми книга ме вълнуваше само смъртта и какво става с другите живи хора след нея. Докато тук смъртта е на много заден фон. Тя е просто неотменна част от живота и трябва да присъства, но разсъжденията за нея вече са отминали. Тоест тук фокусът е много повече върху живота, отколкото върху смъртта

Порасна ли с този роман?

Надявам се! Вече получих отзиви за него. Един от тях беше, че се забелязва някакво израстване. Дори ако мога да цитирам, точните думи бяха: ,,Все едно е изминал цял един живот от първата ти книга до тази“. Тези думи аз ги приемам като комплимент. Аз се чувствам по-спокойна от преди, но в писането си се надявам да не спирам да раста.

Тепърва ще представяш романа, това е първото му представяне в медия. Къде ще бъдат следващите?

Да, това е първото представяне в медия и аз много се радвам, че е точно във Варна и точно в твоето предаване! На 30 ноември в Гьоте-институт в София ще представим романа с Красимир Лозанов, който е маркетинг директор и с Иван Брегов, който е поет. Оттам насетне, догодина може би пролетта ще направим едно представяне в Пловдив с Ина Иванова, но за там ще дам информация по-нататък.

Предполагам по-късно и във Варна?

Да, надявам се!

Защо "Ане"? Защо в звателна форма е името?

Историята около заглавието е много интересна, защото до последно нямах заглавие. Трябва със сигурност да спомена редактора на романа - Антония Апостолова. С нея се чудихме, тя ми даваше идеи. Аз в едни моменти се съгласявах, в други - не. Накрая бях дала ръкописа на близък мой приятел, поетът – Александър Иванов, да прочете книгата просто за мнение. Той каза, че вече имам заглавие ,,Ане‘‘. Това е името на героинята, както казахме. Първо бях много скептична, защото това име не издава нищо. Но има една друга нишка в книгата, която е много свързана с  думата Ане. Вече като дума, не като име. Свързана е с турския език и мисля, че хората като прочетат, ще се досетят.

Това, че написа роман,  означава ли, че спря да пишеш поезия и в тази посока ли ще се движиш и развиваш или нещата вървят паралелно?

 За да бъда честна, може би откакто пиша проза, не съм писала поезия. Ако съм писала, то е било едно или две стихотворения. Не ми се иска да спирам и да се отказвам от нея. За себе си смятам, че прозата ми върви много по-лесно и по-категорично от поезията. За поезията някак си винаги оставам недоволна, искам повече и ми се струва, че не съм направила това, което е трябвало да направя. Но няма да се откажа. Докато при прозата изпитвам по-голямо удоволствие.

Тоест поезията служи за поддържане на огъня, а след това излиза роман?

 Абсолютно! Самият роман е много поетичен, бих казала, което за мен лично е един от най-добрите му качества. Той е едновременно много суров, жесток и поетичен. Двете нишки се преплитат, както и някакви похвати на поезия в живия живот, която на мен лично много ми харесва да чета, затова съм се опитала да пиша така.

Чуйте интервюто на Светлана Вълкова с Камелия Панайотова:

Дебютният роман на Камелия Панайотова е болезнено автофикционално брожение по следите на изгубения дом и несъстоялото се родителство. Красив разказ за майката, за изоставянето и живота с липсата, за насилието над ума и тялото, за истинското сестринство и окончателното откъсване от утробата. Той ще продължава да е зловещо актуален, докато светът продължава да гледа на жените като на „едно парче месо“. В „Ане“ самото име на героинята вика към майката – за да я намери съвсем другаде.
– Антония Апостолова

„Ане“ ще ви припомни, че има много начини да бъдем жестоки към себе си. Но и че там, в суровия свят, някой ни обича такива, каквито сме.
– Ина Иванова