Веселина Ермова, автор на интервю с актьора и режисьор Калоян Патерков

Човекът, за който ще ви разкажа, е на пръв поглед обикновено момче от Пловдив. Момче, което близо 10 години си е мечтаело единствено и само за футбол. Футбол, футбол и отново футбол. Нито една прочетена книга, никакви амбиции за нещо друго. Не сте изненадани, нали?

Съдбата обаче си знае работа. Той се ражда с изкривен ляв крак, но благодарение на бързите оперативни намеси, се оправя. Лекарите му казват, че няма как да има професионална кариера, тъй като при сериозна контузия може да остане сакат за цял живот. Така една детска мечта умира. За да се роди следващата.

През 1999г., като ученик вече в ТЕТ „Ленин“, той решава да стане актьор. Явява се на кастинг в младежкия театър А`ПАРТ и го избират. Все още става въпрос за момчето, което никога не е ходило на театър,а от оперните представляния му се приспива. Просто харесва киното. „Защо да не стана актьор? Би било готино!“, споделя той. Следват години на непрекъснато четене в библиотеката, висене в Драматичния театър, ходене по киносалоните, уроци по сценична реч, пеене и танци. А през цялото това време родители, приятели, дори и преподавателите в театъра го молят да се откаже от това да бъде актьор. Въпреки всичко, актьорството се превръща в неговата нова мечта и цел.

Това е човек, на който, ако кажеш, че не може да направи нещо, прави всичко възможно, за да покаже, че всъщност го може. Следват кандидаствания в НАТФИЗ. Накрая го приемат актьорско майсторство за куклен театър. След като завършва тази специалност, решава да учи театрална режисура. Но осъзнава, че не театърът го вълнува. Записва се в Нов български университет, специалност режисура.

Така от 2008г. досега киното е в главата му. Има три главни роли в продукции на БНТ, а като режисьор има десет късометражни филма. Неслучайно режисьорът Вал Тодоров му дава главната роля в последния си филм „България, тази вечна ерес“. Представям ви момчето, което, както той сам се изразява, „лети духовно“ - Калоян Патерков.

Репортер: Здравей, Калояне. Не мога да не ти задам този въпрос. Театър или кино? Или при теб и двете вървят ръка за ръка?

К.П.: Голямата ми любов дълги години бе театъра, но киното го измести. Не че не ми липсва играта на театралната сцена, но е трудно да се посветя изцяло на театъра. Той е като ревнива жена, на която, ако не обръщаш внимание, ще ти направи живота черен. Обичам театъра, но да си призная българският театър не ми харесва. Липсата на дисциплина, ниският критерий на повечето постановки, липсата на уважение към сцената...Леко ме дистанцираха. Освен това е трудно да влезеш в някой театър. Пробвал съм, но никой не ми обърна внимание. Говорих с директора на Драматичния театър в Пловдив. Той ми обеща, че ще ми се обади след два месеца...Така и не се обади. После говорих с помощник-директора на Младежкия театър в София. Той ми се изсмя. Явно трявба да имаш връзки или някой преподавател да те предложи. Другият вариант е в театрите извън София, Пловдив, Варна, но там вече влизам в тема, за която споменах по-горе. Липсата на дисциплина, критерии и ниво.Малко са театрите, които поддържат духа на истинския театър, такъв, какъвто е бил, и от части е руския театър. Освен това едно театрално представление живее, докато се играе, а аз бих искал да направя нещо, което да се пази за поколенията. Нещо, което да остане. Киното е това изкуство, което успява да запазва произведенията си. То е изкуство, което обединява всички изкуства, и това ме привлича. Театърът е изкуство на действието, докато киното е визуално. А на мен ми харесва да говоря с образи. Затова записах и филмова режисура.Така че засега, на този етап от живота си, казвам твърдо ...Кино.

Репортер: Смяташ ли, че наистина има възход на българското кино последните години?

К.П.: Ако говорим за количествен продукт, да. Българското кино има възход. Снима се повече, отколкото преди години, но не бих казал, че качеството е голямо. Да, "Светът е голям и спасение, дебне от всякъде", "Дзифт", "Източни пиеси" имаха успех, но това са филми от преди вече три години. Оттогава насам се появяват някакви филми, които с цялото ми уважение към колегите, не стават.Това е проблем не толкова и на режисьорите, колкото и на продуцентите. Нелепо е да се дават милион или два на филм, който явно може да се заснеме с двойно по-малко пари. Другото важно нещо, което според мен трявба да се направи, за да е успешно българското кино, е, че трявба да се правят теми, които засягат България. Актуални теми. Трябва да показваме страната си по света, защото ние сме малка страна и светът не ни познава. На него му е интересно да гледа не българи, които се правят на Тарантино, а българи, които показват нещо ново. Иранското, румънското, турското и прочие филми печелят със своята автентичност. Ние не може да правим блокбастъри тип Трансформърс на М. Бей, но може да направим филм тип "Любов" на Михаел Ханике. А за да стане всичко това, трябва да се създаде кино среда от творци, които заедно трябва да работят. Среда, която отдавна я има във Франция например. Та дали има възход...По-скоро има събуждане.

Репортер: Премиерата на филма „България, тази вечна ерес“ беше на 14.11. Разкажи ни малко повече за самия филм.

К.П.: Това е филм правен без пари от национален филмов център. Независима продукция, такива, каквито трявба да се снимат, и в каквито е бъдещето на българското кино, и не само. Това е едно приключение в търсене на идеалното място за живот, което се оказва накрая, че е тясно без любимия човек. Във филма се разказва и се казва за толкова много неща, че със сигурност ще събуди желание у зрителя да го гледа за втори път. Българската музика, прекрасните места, на които сме снимали, са една прекрасна визитка за страната ни.

Репортер: Какво те накара да участваш в заснемането му?

К.П.: Съгласих се да участвам във филма, защото ми хареса първо историята и после екипа. Един камерен екип, който правеше всичко с любов. Нямаше пари в този филм. Не получихме в началото пари за участието. Правихме го не с пари, а с любов. Хареса ми идеята, че двама влюбени се бунтуват срещу системата. Срещу начина, по който е изграден животът, и градът като място, в което всеки, без да осъзнава, е в затвор. Хората са се отделили от природата, а в този филм хората са част от природата. Героите и природата са едно цяло. Тя е един от главните герои и заедно с музиката, която извира от душите на Калоян и Диана, които търсят една мечта. Филмът сега започва своя фестивален път и ще е отново в България след година- година и половина.

Репортер: Играл си и в театъра. Кой образ ти е било най-трудно да пресъздадеш?

К.П.: В театъра любимата ми роля е първата ми голяма роля. Фантазио от пиесата на Алфред Дьо Мюсе " ФАНТАЗИО". Страстта, с която се отдадох, за да направя тази роля, беше изключителна. Това беше ролята, с която доказах на родителите си, на близките си, че аз ставам за тази работа. Преди това те не ме взимаха на сериозно, но след Фантазио нещата се промениха.Обичам да вкарвам цялата си психика и душевност в нещо, което правя. За мен любовта и изкуството вървят ръка за ръка и за да направи някой нещо голямо в изкуството, трябва да е влюбен. Когато правех Фантазио, бях влюбен. Освен че се исках да се докажа, най-любимите ми късометражни филми, стихове, разкази са тези, зад които съм вкарал любов. Докато снимахме "България, тази вечна ерес", също беше, и няма как да не се усети това във филма. Без любов, няма изкуство.

Репортер: На какво заложи в своите късометражни филми?

К.П.: 90 % от филмите, които снимам, са със социална тематика. "Маските в мен" е документален филм за представлението "Маските в мен". Освен че показвам странния процес на работа с маски, се опитвам да отговоря на въпроса "Защо носим маски и какво са те?". В "Контражур", филм, който заснехме това лято и ще излезе премиерно другата година, защото сега трявба да обиколи няколко фестивала. Пуснахме го за Берлин и Мумбай."Контражур" разглежда едно момче, което мрази системата, но без да иска става част от нея.

Репортер: Какво те вдъхновява , за да поискаш да правиш филми, а и да играеш в тях?

К.П.: Обичам да разказвам истории, чрез които се опитвам да намеря или поставя важни социални въпроси. Само като актьор това трудно би могло да стане. Като актьор създаваш един дишащ мини свят със свой характер, цел, мисъл, светоглед, докато като режисьор, създавам цяла нова Вселена.

Репортер: Репортер: Има ли нещо, според теб, което липсва на българските дейци в киното и театъра?

К.П.: В България няма качествени продуценти.Надеждата ни е в младото поколение.Поколението, в което съм аз, и това след мен. Другият проблем е липсата на пари за младите български режисьори. Абсурдно е да се правят дебюти на 38 г, на 40 г. Бертолучи прави "Последно танго в Париж" на 30 години. Това не му е дебютът. Българските колеги се борят с години за някакви пари, за да направят своя филм. А пари има, но не се разпределят правилно.

Споделете

Веселина Ермова, автор на интервю с актьора и режисьор Калоян Патерков

Споделете

Ирина Климова "Загадъчните музи"

"Ходещо" изкуство - татуировките

Тихомир Бортоласов в рубриката “Извън мейнстрийма”

Десислава Карайлева, автор на рубриката "Радио блендер"

Йорданка Шпиталова, автор на рубриката "България отвътре"

За Радио Пловдив

Програми

Още