Великите европейци - Джоузеф Конрад

Днес сме се запътили към сърцето на мрака. Да, познато ви звучи, защото това е най-известната книга от Джоузеф Конрад. ж

Епическа музика, Легенда за победата 

Животът на Джоузеф Конрад е контрапунктова композиция. Роден поляк,  умира англичанин. Благородник с герб, започва живота си от дъното. Дете на сушата, живее 20 години в морето. Син на държава, разкъсана от три империи и писател, който често атакува империализма, като човек споделя убеждение, че Великобритания носи прогрес на колонизираните. Зад душата на моряк у Конрад  прозира душата на писател. А щом остава на сушата и се отдава на писането, зад душата му на писател постоянно се мярка призракът на моряка. Самият той много интелигентен, жени се щастливо за жена, чиито умствен багаж често е иронизиран от интелектуалните му приятели. 

Много още може да се изброява. Казват, че типичната конрадовска двойственост личи дори в лицето му - в профил е суров и твърд морски вълк, във фас се виждат високото чело, дълбоките очи и одухотворените черти на брилянтен интелектуалец. В мен обаче от първия миг, щом се докоснах до прозата му, стои един класически въпрос – защо той никога не намери тема за разговор с Бога, след като е може би най-големият фаталист на тази земя. Чуйте само тези негови думи: „На този свят, поне доколкото го познавам, сме създадени да страдаме без основание, без причина, без вина. Тук няма морал, няма познание, няма надежда; самосъзнанието ни държи в мимолетното и безполезно съществуване. Само един миг, едно мигване на окото – и нищо не остава, освен буца кал, студена кал, мъртва кал, захвърлена в черното пространство, която се върти около изгаснало слънце. Нищо – нито мисъл, нито звук, нито душа. Нищо.” Та кой, казвате, бил най-големият философ на песимизма?

Две стъпки от ада, Защитници на земята, 0.33.44

Юзеф Теодор Конрад Корженьовски е поляк, роден през 1857 година в Бердичев, градче от Източна Полша, сега в Западна Украйна, а тогава - част от Руската империя. Семейството е благородно, но губи имотите си покрай полската съпротива срещу Русия. Юзеф и Теодор са имена на предци, замесени в борбата за независимост, а името Конрад пък е от поезията на Мицкевич. Аполон Корженьовски, бащата на Джоузеф, е писател, преводач и политически активист. През 1861 година се мести във Варшава с идеята да издава вестник, но всъщност прави нелегална съпротивителна група. Арестуван е, отива в затвора, а после – в изгнание във Вологда. Там условията за живот са отвратителни, заради което двамата родители умират от туберкулоза и на 11 Конрад остава сирак. 

От баща си наследява преводите му - Шекспир и Дикенс, Алфред дьо Вини, Виктор Юго, Хайне, както и перфектен френски, който научава от дете. Грижата за Джоузеф поема вуйчо му Тадеуш. Той цял живот е близо до него, а накрая му оставя и добро наследство. Училището е скучно за младежа, но вуйчото наема частни учители. На 15 Джоузеф си взима изпитите, а после заминава за Марсилия и става моряк от френската търговска флота. Една причина е, че той от малък чете романтични морски истории и да пътува по море е съкровена мечта. Другата е крехкото здраве, което изисква живот на открито и морски въздух. Трета причина е нежеланието му да бъде войник в руската армия. 

През следващите четири години Джоузеф Конрад пътува по света, но бързо разбира, че морският живот не е романтика, а тежък и опасен труд. В този период, освен в бурните морски вълни, младежът преживява и житейски бури. В кореспонденцията с вуйчо му има сведения за участие в контрабанда на оръжие, поредица любовни афери и дори дуел, той щедро харчи пари, взети назаем и опитва да ги върне, като спечели на комар, което води само до нови дългове. Покрай такива обикновени житейски случки, Джоузеф Конрад е налегнат от все по-чести и дълбоки депресии, така че един ден той опира пистолет в гърдите си и стреля.

Епична музика, Създателят на света, 0.00 

Джоузеф Конрад оцелява от опита за самоубийство, защото не уцелва сърцето си, куршумът засяга меките тъкани и скоро раната е забравена. Освен бурния живот и тежките депресии обаче, за този опит има още една причина – Франция не може да го защити от пипалата на руската империя, които се протягат да го грабнат. Русия много държи да прати сина на своя политически затворник на дълга и възможно най-тежка военна служба като наказание за греховете на бащата. За целта тя най-демократично е решила, че от руското си гражданство можеш да се отървеш не по твое желание, а ако самата империя те освободи официално от обятията си. 

За разлика от Франция обаче, демократична Англия не разрешава тези руски пипала да се протягат на Острова и в един момент Джоузеф Конрад се прехвърля в британската търговска флота. Тогава започва да изучава активно английски, от който знае малко. През цялото време той овладява морския занаят и расте в йерархията – матрос, втори помощник капитан, първи помощник, докато през 1886 година изкарва изпита за правоспособен капитан, а едновременно с това става и поданик на кралицата. За общо 20 години в морето, Конрад обикаля почти целия свят – пътува из Индийския океан, Борнео, Малайския архипелаг, стига до Австралия, обикаля Южна Америка и Тихоокеанските острови. 

Всички тези пътешествия по-късно по един или друг начин стават основа на повечето му книги, сред които по-известни в България са „Ностромо”, „Господарят Джим”, „Негърът от „Нарцис”. Разбира се, най-впечатляващо е пътешествието на Конрад като капитан на един белгийски параход по река Конго в Африка. След като вече е преживял целият ужас, породен от морето, на Конго Конрад се сблъсква и с целия ужас, породен от човека в крайната му форма – човекът, осъзнал, че е не само обект, а и инструмент на сляпата съдба, но приема тази роля. Неслучайно последните думи на героя му Курц са: „Ужасът! Ужасът!” След това пътуване, сломен физически и психически, Джоуезеф Конрад се връща в Англия и остава на сушата завинаги. От него обаче се ражда „Сърцето на мрака”, книгата, която по-късно пък Франсис Форд Копола взе за основа на своя знаменит филм „Апокалипсис сега”, като само пренесе действието от Белгийско Конго през ХIХ век, във Виетнам през ХХ.

Епична музика, Вечната империя, 0. 41.21 

На 36-годишна възраст Джоузеф Конрад изведнъж от истински моряк става истински писател и живее с този занаят през следващите 31 години, до смъртта си. Разбира се, че работата не става така изведнъж, както звучи, той винаги е бил странен, различен, често дистанциран, човек, който наблюдава и мисли, вглъбен в себе си и способен да се изрази. 

Литературните му опити започват още в морето, но първите му публикации са сравнително късни, съответно - славата също го застига късно, той получава статута на „велик писател” едва някъде към началото на Първата световна война, когато е над 50. Един от основните въпроси, свързани с литературното творчество на Джоузеф Конрад, които е нормално човек да си зададе, е този за езика – как така той решава да пише на третия си всъщност език, английския, който му е и най-малко познат; и как при това положение книгите му не само добиват огромна популярност, но и му изграждат име на един от най-блестящите стилисти в англоезичната литература въобще. Сложно е за обяснение, самият той дава няколко различни отговора. 

Най-интересен ми се струва обаче онзи, че както родният му полски, така и силният му френски са езици твърде консервативни. Докато английският е много по-свободен, много по-пластичен като словоред, а дори и като лексика - на него можеш да съчиниш напълно нова дума и все пак да те разберат правилно.  Така или иначе обаче, аз поне смятам, че величието на Джоузеф Конрад като писател е въпрос не само и дори не толкова на език, колкото на мислене и визия за света. Негово е едно от най-втрещяващите и брилянтни описания на Вселената, което някога съм срещал. Той я сравнява с машина за плетене, която не можеш да промениш, да я превърнеш например в машина за бродиране, колкото и наложително да е това и независимо какви усилия полагаш: „Не можете с използване на някаква специална смазка да получите бродерия от машината за плетене – пише Конрад и продължава: - И най-изпепеляващата мисъл е, че това скандално нещо само се е направило, сътворило е самото себе си без мисъл, без съвест, без далновидност, без очи, без сърце. 

Това е трагичен инцидент – и той се е случил. Вие не можете да се намесите в него…..не можете дори да го унищожите….. Вселената е това, което е – неразрушима!” Да, има и въпрос дали осъзнаването на тази безнадеждност само по себе си не е своеобразна победа над сляпата Вселена? Обаче няма как да питаме писателя Джоузеф Конрад, защото той си тръгна още през 1924-та с усещането, че е победен.

Епическа музика, С голяма сила, 0.12.02