Да помислим за правата на тези, които никой не може да защити

Тревогата на обществото е основателна, доколкото то усеща нещо, което се конструира сега и което е нещо от план,  много по-мащабен от това, което   една Конвенция предполага. Ако трябва да се изразя на езика на строителите, Конвенцията е една носеща греда, колона, която може да бъде разглеждана под микроскоп. Това заяви богословът доц. д-р Мариян Стоядинов.  

По думите му обаче микроскопското разглеждане не ни дава отговор за това, какви са  връзките, останалите елементи, които са част от конструкцията, за които тя е носеща. В този смисъл  чувствителността на всички, които се обявяват против нея, е абсолютно оправдана

Като институция и като начин, по който отделните личности я мислим, Църквата е част от „имунната ни система“. И когато нещо в нашия организъм не върви добре, имаме два възможни избора – или да кажем „няма проблем“ или да кажем „трябва да се лекуваме“. Ако нещо в нашия организъм не е добре и Църквата ни казва, че трябва да се лекуваме, това ще бъде разумният избор на всеки здравомислещ човек. Ако пренебрегнем симптомите на болестта обаче с надеждата, че  не е важно и че ще отмине, това означава, че не лекуваме раната, а слагаме някакви удобни превръзки, които да ни помагат да не се дразним, когато си гледаме раната.  В този смисъл Църквата реагира абсолютно адекватно на този проблем, защото той засяга сърцевината на това, което наричаме „домашна“ Църква -  семейството, там където се генерират всички проблеми, които са визирани в т.н. Истанбулската конвенция – домашното насилие.

Но има нещо, за което в момента в България никой не говори – най-тежката форма на домашно насилие.  В България то е абсолютно легално и се случва всеки ден – поне 70 деца ще бъдат лишени от живот сега, докато ние говорим – в техния предродилен стадий на развитие, в ембрионалната им форма на развитие. Ако това не е домашно насилие, форма на насилие над човека, какво друго би могло да бъде?

Нормално би било дебатът за насилието да се случва през цялото време, докато мислим за насилието. Направих си труда да прочета  Закона за домашното насилие, гласуван през 2005 г. В него се казва, че  негов обект са лицата, застрашени от всички форми на насилие, включително и децата, които не са директно подложени на насилие, но стават свидетели на насилие вкъщи. Сега за първи път ние  сме се хванали за Конвенцията и документа, изработен през 2012 г., сякаш за първи път откриваме темата за насилието и всеки, който се обявява против, е набеждаван или за протагонист на домашното насилие или за лобист на някакви геополитически интереси. Дебатът е трябвало да се случи преди тази Конвенция да бъде подписана, внасяна за гласуване и ненормалното е, че се случва сега – между подписването и ратифицирането, заяви доц. Стоядинов.

Говоря от позицията на баща на четири деца. Институциите са тези, които трябва да се вслушват в личните позиции, които са част от плурализма и да ги отсяват разумно. Струва ми се, че в становището на Светия Синод има твърде много неща, заради които би трябвало да се замисли всеки, който предстои да се ангажира с проблема оттук нататък.

Проблемът на Конвенцията е, че тя имплантира нещо в нашия организъм. Опитва се да узурпира права на родителите, като по дефиниция някак се счита, че мъжът в семейството упражнява диктат над жената   и тя именно има нужда от защита, а не лицето. "Лицето" може да бъде и детето, и жената, и мъжът.  Внася се някакъв сексистки елемент в документ, който трябва да защити именно от секстистки практики и се неглижира семейството, лицето. Така се казва "Ние ще узурпираме правото на семейството да възпитава това дете, защото то видите ли, е вменило  в него  стереотипи, които по-късно ще доведат до домашно насилие.

Чуйте повече от звуковия фал: