Великите европейци - Джордж Сантаяна

Този човек има две основни характеристики – много е умен и постоянно се опитва да мисли. Добре, де – три. Непременно трябва да броим и факта, че може да пише – и то по така, че великият стилист Борхес казва: „Въпреки че е истински испанец, Сантаяна все пак стана съавтор на музиката на английския език.” Основна фигура в класическата американска философия – това забележително място пък и до днес му отреждат другите философи. А ето как са описани приносите на Сантаяна в Станфордската енциклопедия на философията: „Неговият натурализъм и акцентът върху творческото въображение бяха предвестници на важни интелектуални завои от двете страни на Атлантика. Той беше натуралист, преди натурализмът да стане популярен; той оцени съвършенството на многообразието, преди мултикултурализмът да се превърне в предмет на обсъждане; той мислеше за философията като за литература, преди това да стане важна тема в американските и европейски научни среди; Сантаяна успя да натурализира платонизма, да обнови Аристотел, да се пребори с идеализмите и да представи поразителен и чувствителен отчет за духовния живот, без да е религиозен вярващ.” Не се стряскайте от думи като „натурализъм”. В случая става дума за нещото, известно като „метафизически натурализъм”.  В автобиографията си, озаглавена „Места и хора”, самият Джордж Сантаяна обяснява развитието на мисълта си, като започва с типичния за младеж от 19-ти век идеализъм, през интелектуалния материализъм на странстващия студент и професор в Харвард, до „натуралистическите” възгледи на възрастния Сантаяна. С характерната си тънка ирония обаче, накрая той обобщава по безподобен начин: „Колкото повече се променям, толкова повече си оставам същия!”

Американският философ, новелист, поет и критик Джордж Сантаяна всъщност е испанецът Хорхе Агустин Николас Руис де Сантаяна и Борас. Роден е в Мадрид през 1863. Баща му, Агустин, е юрист и колониален чиновник, с вкус към рисуване и литература. През 1861 той се жени за Жозефина Борас, вдовица на бостънския търговец Джордж Стърджис и от брака им се ражда единствен син – Хорхе. Жозефина и Агустин се обичат по свой начин, но не могат да живеят заедно. Семейството изкарва няколко години в Авила, но в един момент Жозефина си взима трите оцелели деца от първия брак и се мести в Бостън. Тя не е пригодена за живота в Испания, пък и е обещала на бившия си съпруг да отгледа децата му като истински американци. Хорхе остава с баща си в Авила до осмата си година. Тогава двамата предприемат пътешествие с идеята семейството да се събере в Бостън, но сега пък Агустин разбира непригодността си за американския начин на живот и, като оставя сина си при майка му, връща се в Испания. В Бостън Хорхе, на когото вече всички казват Джордж, първо доучва английския, после завършва Латинско училище и записва философския факултет в Харвард. Когато попада в този чужд свят, Сантаяна се затваря в себе си и изгражда строг и сдържан стил на поведение. Склонността към самота му остава завинаги и неслучайно по-късно той определя външния свят като „прах в устата” и го смята за „напълно несмилаем”. В същото време обаче Сантаяна не живее изолиран от социалния живот, а участва в дейността на различни харвардски студентски клубове, 11 на брой. В Харвард той прихваща любовта си към античността, към Платон и Аристотел, плюс най-важната си философска връзка – с Барух Спиноза. На завършване Сантаяна получава стипендия, която му позволява две години да учи философия в Европа, като подготвя докторската си дисертация. Смята се, че някъде по това време Сантаяна определя за себе си смисъла на живота като „служене на истината”. Според него истината е основа на човешкото щастие и превръща живота в произведение на изкуството. През 1888 той става преподавател в Харвард и през цялата си академична кариера е обичан от студентите. През 1896 година издава лекциите по естетика, които води, в книгата „Чувството за красота”, тя и досега е сред най-популярните му творби. Преди това Сантаяна има издадена поезия, а през 1900 година излиза „Интерпретация на поезията и религията”. Един от най-значимите му трудове, появили се в Америка, е „Животът на разума”, която той смята за нещо като „биография на човешкия интелект”. Всички тези активности продължават до 1912 година, когато умира майка му. Скоро след това той подава оставка от Харвард и след 40 години живот в Америка се връща в родната Европа, за да прекара следващите 40 години в истинската си духовна родина.

Веднъж отървал се от неприятните академични ангажименти, Джордж Сантаяна вече отказва и най-примамливите предложения за преподавателска работа. Книгите му се продават добре, а известна сума получава като наследство от майка си, така че има пари за нормален живот и дори повече, така че често щедро подпомага закъсали писатели и философи. В Европа Сантаяна отначало живее в Англия, след Голямата война пътува много, най-вече в Испания, Франция и Италия, а през 1924 година се установява в Рим. Той живее като писател на свободна практика и до смъртта си през 1952 пише още 19 книги. Сред тях е единственият му, но много прочут роман от 1935 година „Последният пуритан”. Иначе Сантаяна остава верен основно на философията, като издава и някои от най-прочутите си концепции в „Скептицизъм и животинска вяра” през 1923, както и „Царствата на Битието”, творба в четири тома, които се появяват между 1927 и 1940 година. Възходът на Мусолини в Италия първоначално обнадеждава Сантаяна, но той бързо разпознава тежката сянка на диктатурата. Опитва да се махне, но няма съответните документи и е приклещен в Италия. С приходи основно от англоезичния свят, които идват все по-трудно и сам на своите 78 години, през 1941 Сантаяна се установява в управлявана от католически монахини клиника, а през 1952 умира от рак. По време на погребението се чете едно негово стихотворение, в което Хорхе Сантаяна пише:

Връщам на земята, което земята ми даде,

Всичко в браздата, нищо в гроба ми хладен.

Свещта угасна, бдението на духа завърши,

Взорът не вижда, видението е прекършено.