Великите европейци - Франсоа Рабле, втора част

Разказва се, че като няма пари да пътува до Париж, оставя в стаята си торбички захар с етикети: „Отрова за краля”, „Отрова за кралицата”, „Отрова за дофина”. Скоро пакетите са намерени от прислугата, ханджията уведомява властите, те арестуват Рабле, откарват го в Париж на разноски на хазната и го водят при краля. Там той обяснява всичко и хапва от захарта, а кралят е развеселен и го освобождава. Ако изобщо има каквато и да било истина в тази случка, тя трябва да е от 1532 до 1534, когато Рабле наистина живее в Лион и вече е издал първата част от „Гаргантюа и Пантагрюел”. На френския престол е Франсоа I, кралят, който поставя основите на френския абсолютизъм, но и отваря Франция за ренесансовите идеи и влияния. В тази атмосфера се появяват първите части на „Гаргантюа и Пантагрюел” - истинска плът и кръв на френския ренесансов дух и за известно време лично кралят е гарант да няма сериозни гонения срещу Рабле.

„Читателю, пред теб е повестта, пристрастията свои забрави, лишена от скандал и суета, чети я весел и не се гневи” – с това обръщение започва книгата, но Рабле доста послъгва. Първо, той изобщо не иска читателят да забрави пристрастията си, напротив, иска с четенето те да се разпалват повече. И то не само пристрастията към вино, храна и любов, а и тези към истина, мъдрост и свобода. Второ, „Гаргантюа и Пантагрюел” не е книга, лишена от скандал и суета. Тя е изключително скандална за времето си, громи схоластиката, глупавите обществени нрави и остро атакува монасите и монашеския живот, гръбнак на католическата църква. При това всичко става от откровено суетната позиция на интелектуалец, който говори десет езика, свободно цитира древните и често използва най-големите църковни авторитети, за да уязви църквата. И трето – да, поканата читателят да чете книгата весел, е истинска, но не и пожеланието да я чете, без да се гневи. 

Всъщност Рабле очаква, иска хората да се гневят на глупостите във фантастичния, но и реален свят, който описва. И не само защото те заслужават човек да се гневи, а и за да може самият автор да изчисти читателя от гнева чрез смях. Нещото, което Аристотел в „Поетика” разглежда като „катарзис”, Рабле нарича „смехотерапия”. И я практикува по две линии – и като писател, и като лекар. „Онова, което в културата се нарича „раблезиански смях”, е нещо особено. Това е гръмък смях, смях от душа и сърце, освободителен смях – казва по този повод проф. Симеон Хаджикосев и добавя: - Това е смеховата терапия, която и досега се практикува в редица болници по света”.

Франсоа Рабле се появява на бял свят около 1490 г. в селце по течението на Лоара, място красиво и плодородно, прочуто и с фантастичните си вина. Някои казват, че баща му, Антонин, е адвокат, а други - че държи хан и върти търговия с алкохол. Ако се съди по откритите и доживотни  пристрастия на Рабле към прекрасното винце, аз бих заложил на втората опция. Точни сведения за детството му няма, но се знае, че на 10 Рабле е послушник в един францискански манастир, известен и с винарските си изби от 13 век. Там получава прекрасно образование, но по схоластичния метод и неслучайно после, по повод схоластичното образование на Гаргантюа, Рабле пише: „От него той затъпя, вместо да поумнее”. 

При францисканците обаче е тясно за волния раблезиански дух, така че с разрешение от папата той се мести в близкия Бенедиктински манастир, после напуска и него, за да учи медицина. През 1532 започва лекарска практика в Лион, по това време - един от интелектуалните центрове на френския Ренесанс. Първата част на „Гаргантюа и Пантагрюел” излиза през същата година, почти веднага добива огромна популярност, но и скоро е осъдена – първо от Сорбоната, после и от църквата. Не мислете обаче, че това е акт символичен, който човек да пренебрегне. Не, то има практически измерения, доколкото на база на осъждането се издава официална забрана за публикуване на книгите, а може да се стигне и до осъждане на автора, включително на клада. В случая обаче забраните са заобиколени – и то на няколко пъти – с намесата на влиятелни фигури като кардинал Жан дьо Бел и самият крал Франсоа I. Либералният крал обаче след 1540 година става консерватор, така че третата и четвъртата част от „Гаргантюа и Пантагрюел” отново са осъдени. През 1535-39-та Рабле преподава медицина в Монпелие и води лекции по анатомия, като използва мъртви тела – още нещо, което не е по вкуса на църквата и което засилва настроенията срещу него. 

Те са особено недоволни също да прочетат в книгата за Гаргантюа как Рабле си представя истинския монашески живот. В прочутата Телемска обител не се допускат лица, известни с качества като мързел, нелоялност, глупост и други. Обратно, търсят високо интелигентни и добродетелни хора, които в усамотението на библиотеката и в групови разговори постоянно да се обогатяват. В абатството живеят заедно мъже и жени, имат прислуга, която се грижи за градините и прехраната, поддържат перфектна хигиена, като се къпят често и имат дори плувен басейн. Абатството няма стени и часовници, а уставът му се свежда до едно правило: „Прави каквото искаш”. На възраженията, че това е невъзможно, Рабле отговаря: „Свободните хора, родени и възпитани от добри родители и движили се в почтено общество, притежават вроден инстинкт и вътрешна сила, която те назовават чест и която постоянно ги напътства към добри дела и ги отклонява от порока”. 

Да, тази обител на Рабле е утопична, но гневът на църквата не е. В средата на 40-те години, за да избегне поредните проблеми, Рабле отива в свободния имперски град Мец, междувременно няколко пъти посещава Рим и среща папата, а през 1547 дори приема да стане викарий в малко градче. Пет години по-късно е вече болен, отива в Париж и там умира като истински пантагрюелист, тоест, като човек с „определено веселие на духа, изпълнено с презрение към случайните неща”. Твърди се, че последните му думи са:”Спускайте завесата, пиесата свърши”.