О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев…..

Гласът на проф. Стенли Ломбардо, най-известният американски преводач на „Илиада” и „Одисея”, ни дава някаква, макар приблизителна, представа как звучи Омир на старогръцки:

Превод: „О, Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев, който донесе безбройни беди на войските ахейски, прати в подземното царство душите на много герои, тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици”.

А една от многото съвременни гледни точки към омировата история на Троянската война пък ни дава групата Manowar с концептуалния си албум „Триумфът на стоманата”

Това не е Ахил, това е Хектор, великият воин на троянците, който атакува лагера на ахейците и нанася огромни поражения. Между другото, той убива Патрокъл, любим приятел и любовник на Ахил. Ахил пък е най-великият воин, съществувал изобщо на света. Той е правнук на върховния бог Зевс, внук е на Еак, един от съдиите в подземното царство на Хадес, син е на Пелей и богинята Тетида, цар е на мирмидонците – племе от мравки, които Зевс превръща в хора. Ахил е почти безсмъртен и е израснал като истинска добре смазана машина за война и смърт. И на този човек му убиват Патрокъл. Той буквално полудява от скръб и тръгва да отмъщава. Кой може да го спре? Пък и кой ли иска да го спира. Отмъщението на Ахил е бързо, безмилостно и ето какво се случва с мъртвото тяло на троянския герой Хектор:

Това са само епизоди от най-безсмъртния епос на човечеството – „Илиада”, историята на Троянската война. Тя започва, когато ахейците, древните гърци, обсаждат Троя, защото като гост на техния цар Менелай троянският принц Парис краде жена му, Елена, макар всички да са наясно, че това няма как да стане без доброволното участие на откраднатата. В историята обаче има и по-дълбок пласт история. На своята сватба Пелей и Тетида, родителите на Ахил, канят всички богове, без богинята на раздора Ерида. За отмъщение, че е пренебрегната, тя подхвърля насред купона златна ябълка с надпис – „За най-красивата”. Веднага се явяват три богини с претенции за титлата: Афродита, Атина и Хера. Скандалът е жесток, никой от боговете не смее да отсъди, за да не пострада, но на Зевс му писва от разпрата между жена и дъщери, та назначава за съдия един човек, младия красавец – Парис от Троя. Трите номинирани от самите себе си най-красиви богини се втурват да му предлагат подкупи. Пред мъдростта на Атина и властта на Хера, Парис все пак избира любовта на най-красивата жена в света, обещана му от Афродита. Та всъщност Елена е именно този божи дар за него. А после става тя каквато става…..

Превод: „Докато времето марширува към безкрайността, виждам с очите си как тази земя на спокойствие някога беше огнена пещ. Целите в мечове, боговете небесни обсадиха великата Троя и дълги години войните в битка се биха за красавицата Елена….. - пеят момчетата от групата Warlord в композицията си „Отмъщението на Ахил”.

А целият този шум за Троя е създаден от човек, наречен Омир, за когото не се знае почти нищо със сигурност и който, въпреки това, с основание се смята за праотец на цялата човешка, не само на европейската литература. Стандартен е станал изразът, че „за Омир спорят седем града”, но е истина. Не е съвсем ясно къде точно поетът се е родил, а всеки иска да притежава най-великия, затова спорят. За най-достоверна сега се приема версията, че Омир е роден на гръцкото малоазийско крайбрежие, в Смирна, днешният град Измир в Турция. Според едни това е станало през VІІІ-ІХ, според други – през VІ-VІІ век пр. н. е. Някои връщат раждането на Омир още по-назад, като твърдят, че е живял около ХІ-ХІІ век преди Христа, тоест, по време или много близко до времето на самата Троянска война, която описва в прочутите си поеми. Има дори версия, лансирана лично от оракула в Делфи пред римския император Адриан, че великият Омир всъщност е син на Йокаста и Телемах, с други думи - внук, пряк потомък, на великия си герой Одисей. Като част от общочовешката ни митология тази хипотеза звучи много красиво. От чисто писателска гледна точка пък е направо перфектна, доколкото само наивните читатели смятат, че всички писатели трябва да имат богато и развинтено въображение – първо да седнат и да си измислят разни неща, които не съществуват, но са супер интересни, а после да пишат за тях. Всички в писателската гилдия, които не са абсолютни аджамии обаче знаят, че работата не става така и че никой не е способен да измисли каквото и да било, което не съществува, затова разказва само своя живот или живота около себе си. Съвременните учени отхвърлят подобни хипотези за произхода на Омир като фантастични, но това не е гаранция за нищо. Така или иначе се знае поне, че когато Омир създава своите епични поеми, за древните гърци те са били късчета история – е, може би малко поукрасени от автора, но съвсем малко. После през вековете тези истински истории някак се превръщат в митология и въпреки, че стават все по-известни на все повече хора, все по-малко хора вярват в разказите за Троянската война и събитията след нея, а ги приписват на богатото въображение на автора. Или на колективното подсъзнание, според Юнг. Или на някоя още по-голяма дивотия - според някой друг. Това продължава, докато на света остава жив само един човек, който искрено вярва, че тези истории за величествена любов, славни битки и шеметни приключения са истина, не мит. Името му е Хайнрих Шлиман и през 1873-та, след тригодишни разкопки в крайбрежната, сега турска, местност Хисарлък, той съобщава на света, че е открил великия митичен град Троя, възпят от Омир.  

Слушаме откъс от „Фантастична увертюра за Троянската война” на композитора Сантино ДеАнжело, чиято световна премиера беше само преди две години. Това е още един пресен пример как епосите на Омир се вписват в нашите дни, макар понякога децата ни да мислят, че те са изобретени от гадните възрастни само като инструмент за мъчение в училище. А всъщност всичко толкова е лесно. За самия Омир, освен че не е ясно със сигурност нито къде е роден, нито кога, трябва да се знаят само още две, не, три неща – че е бил сляп, че не е писал, а е пеел своите епически поеми и че за по-лесно запомняне, те са създадени ритмични, в хекзаметър. Естествено, винаги трябва да се помни още, че хекзаметърът сам по себе си не е някакво древно зло чудовище, а обикновена поетична строфа с шест стъпки. Помните ли примера – Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила Пелеев…..горе–долу така звучи, макар на български да не е точно същото като на старогръцки. Разбира се, хубаво е да не се забравя също, че, освен „Илиада”, Омир създава и безсмъртната „Одисея”, която май не се учи, а само се споменава в училище, затова мнозина изобщо я отписват, поне от индивидуалното си подсъзнание.

Превод: Сякаш завинаги очите ми са отвърнати от дома, който винаги сънувам. Двадесет години съм далеч от всичко мое и познато, да се върна, ще е сбъдната мечта – това пее групата Симфони Х след тази увертюра към своята композиция „Одисей”.
Така се моли Омир на музата си в началото на „Одисея”. А тя пък, за разлика от музите на мнозина други поети след него, като някаква предана Пенелопа го следва навсякъде и винаги е готова да му вдъхне сила и настроение, за да създаде той поредния страхотен текст. Има такива хора, чиито талант сякаш блика през крачолите и Омир очевидно е един от тях. Роден на ръба на цивилизацията, застинал пред погледа ни в зората на историческото време, той винаги ни напомня къде е началото, през какво трябва да преминем като хора и общество и къде е краят. И напомня ни също, че животът май не е нищо повече от любим остров, който за някои се нарича Итака, за други – не, но, така или иначе е остров, към който вечно пътуваме.

И наистина, в този втори величествен епос Омир разказва за съдбата на героя Одисей, който, освен многото други хитрини, измисли дървения кон и скритите в него ахейци, хитрината, която в „Илиада” доведе до гибелта на Троя. Онези богове, които са на страната на троянците, са разярени от това и искат смъртта на Одисей, но другите го защитават. Но кавгите помежду им костват на героя двадесетгодишно скитане, капризите на съдбата и морето го подхвърлят от приключение на приключение, кое от кое по грозни и страшни, необичайни и невероятни, красиви и обсебващи. Те обаче неизменно го държат далеч от родната му Итака, където го очакват преданата му съпруга Пенелопа и порасналият му син Телемах. И цялата тази скиталческа сага започва някак познато, в обикновен хекзаметър:

Музо, запей ми за този герой многоопитен, който

странствува дълго, откакто порути свещената Троя,

много поселища хорски видя и позна обичаи.

Много страдания той по морето пустинно понесе,

своя живот да спаси, а другарите в къщи да върне.

Всички епизоди от подкаста "Великите европейци" можете да чуете тук: