Peter "Peavy" Wagner (RAGE, REFUGE): "Идиот, щяха да те убият! Нали ти казахме да не излизаш сам навън!"

Интервю с Peter "Peavy" Wagner (RAGE, REFUGE)

Немската спийд/пауър банда RAGE е една от най-продуктивните групи. 25 албума са си сериозно постижение. Последният диск на бандата „Resurrection Day” излезе през 2021. През миналата година RAGE изкараха миниалубма „Spreading the Plague”, а през следващата - предстои да издадат двоен албум, по повод 40 годишнината на групата. Peter "Peavy" Wagner даде специално интервю за От другата страна.

Интервюто с Peter "Peavy" Wagner (RAGE, REFUGE) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 11.09.2023 година, както и в предаването „Евробокс” на програма „Хоризонт” на БНР.

От другата страна - Привет, Peavy, последното издание на RAGE е миниалбумът „Spreading The Plague” и излезе година след „Resurection Day”. Каква е тази формула да изкарвате по нещо ново толкова често?

Peavy - Когато записвахме „Resurection Day” се оказахме с много повече материал, отколкото се нуждаехме за албума. Звукозаписната ни компания „SPV” предложи да запазим и да задържим част от него, за да издадем година по-късно миниалбум, който да послужи като напомняне на феновете. Както и да го използваме като реклама на предстоящото тогава турне. Съгласихме се, че идеята не е никак лоша. Така три от песните, които влязоха в миниалбума бяха нови и нереализирани дотогава. Те останаха извън „Resurection Day” и бяха предназначени за „Spreading The Plague”. Презаписите на старите парчета ги направихме на същата сесия. Така още в началото плановете бяха да издадем албум и EP. Подходът беше на звукозаписната компания. В противен случай може би, щяхме да запазим трите нови песни за следващия албум.

От другата страна - А нов албум от RAGE кога?

Peavy - През тази година със сигурност няма да има нов албум, защото се подготвяме за 40-годишнината на RAGE през 2024. Тогава ще издадем двоен албум, заедно с книга за историята на групата. Искаме за годишнината всичко това да се появи в хубаво издание. Вече имаме 20 нови песни. Почти сме готови. Направихме основните неща. Записите са готови и всичко звучи наистина много добре.

От другата страна - Спомена за книгата – в нея има ли неразказани до момент истории?

Peavy - Неразказани истории? Надявам се да има. Написал съм голяма част от нея. Материалът е много. Вече не мога да си спомня кои точно истории от миналото съм разказал, но съм напълно сигурен, че съм включил по-голямата част. Спомените ми нахлуха, когато започнах да се връщам назад в миналото. Всички моменти се появиха като на лента. Първият повлече крак и така започнах да се сещам за толкова много неща, които са ни се случили през годините. Сигурен съм, че в книгата ще има много истории, за които никога не съм говорил.

От другата страна - Би ли разтворил страниците за нас? Примерно към нещо от 80-те?

Peavy - Това, което веднага ми идва на ума, е за едно турне в Южна Америка, но то мисля, че беше по-късно, през 90-те. Имахме концерт в Бело Оризонте. Бяха ни настанили в хотел, който беше близо до морето. Пред него имаше широка улица, а между нея и плажа – парк. На мен много ми се прииска да отида до брега. Следобедът беше облачен и дъждовен. Пресякох улицата, минах през парка и стигнах до морето. Останах известно време на брега. В някакъв момент осъзнах, че започва да се стъмва. В Южна Америка нощта настъпва много рано. Замислих се, че трябва да побързам и да се върна в хотел. Бях съвсем сам. Трябваше веднага да се прибера, ставаше все по-тъмно, а ми се налагаше да пресека и парка. Тръгнах да се връщам. Слънцето много бързо се скри зад хоризонта и буквално за минути настъпи мрак. Докато минавах през парка, навсякъде под дърветата забелязвх сенки, които се оказаха притаени хора. Те бяха зад дърветата и зад храстите. Започвах да се паникьосвам. После си спомних как организатора на турнето ни беше предупредил да не излизаме никъде сами и особено де не се разхождаме сами в парка. Защото наоколо има много криминални субекти, които лесно могат да разпознаят чужденците и особено нас, защото изглеждаме като европейци, т.е. много по-различно от местните. Страхът ми започна да нараства. Започнах да се притеснявам да не ме оберат. В някакъв момент към мен се насочиха около 20 души. Веднага си плюх на петите и започнах да бягам, сякаш ме гонеше Дяволът. Обаче усещах как ме настигат. През съзнанието ми мина мисълта, че е настъпил последният ми час. Със сигурност щяха да ме убият за някакви си 20 долара. Почти стигнах до улицата, когато видях как охраната на хотела се беше затичала към мен. Бяха си спомнили, че аз, глупакът, съм сам навън. И са си помислили, че щом не се връщам, вероятно имам някакъв проблем. Бяха тръгнали да ме търсят с надеждата, че съм жив. Тогава ме видели как търча, а всички тези хора ме преследват. Когато стигнаха до мен, останалите, дали са били обирджии или не, просто се разбягаха и потънаха сред дърветата. Охраната ме върна в хотела и организатора на турнето, както и персонала, който стана свидетел на премеждието ми, ми теглиха по едно конско – „Идиот, щяха да те убият! Нали ти казахме да не излизаш сам навън!”

От другата страна - Доста плашеща случка. Тези 40 години много ли са или не чак толкова?

Peavy - Това е голяма част от живота ми. Започнах с тази група и записах първия й албум, когато бях на 19 години, все още тийнейджър. Което всъщност показва, че RAGE са целия ми живот. Бандата е всичко, което съм направил и все още живея по начина, по който съм го правил на 20. Много се гордея с постигнатото. Но нищо не беше очаквано. Просто се разви с годините. Дали 40 години са много? Разбира се, че щом са по-голямата част от живота ми, са си доста време, но от друга страна минаха толкова бързо. Всичко обаче беше страхотно, животът ми до момента е невероятен. И се надявам, че ще мога да продължа по този начин още дълго време.

От другата страна - Днес животът е още по-забързан…

Peavy - Така е и с всичките проблеми, които не спират да ни заливат особено в Европа. Но каквото и да става, все още съм напълно убеден, че търсенето на музика никога няма да стихне. Винаги ще има фенове, които ще обичат метъла. Оптимист съм, че имаме добри шансове да продължаваме с RAGE. Разбира се и ако здравето ми го позволява. Никога не знаеш какво може да стане, но това е нещо, за което не трябва да мислиш много, много. Просто се наслаждавай на това, което правиш и продължавай да го правиш.

От другата страна - Теб какво те мотивира през всички тези години?

Peavy - Не ми се е налагало да се мотивирам. Все още много харесвам това, което правя. Все още създаването на песни, записите им и изпълняването им на живо, са ми най-любимите неща в света. Все още обичам онова, с което се занимавам. За това и не е необходимо да се мотивирам. Дори и по време на пандемията, когато не можехме две години да правим концерти, ентусиазмът ми не намаля. И тогава създаването на песни с моите момчета и тяхното записване беше истинско удоволствие. Това продължаваше да бъде нещо хубаво. Бях щастлив, че все още мога да правя онова, което обичам, вместо просто да си стоя вкъщи. По време на пандемията не сме унивали, а и имахме нещо специално, което най-вероятно липсваше при другите или не те просто не можеха да се занимават с онова, с което по принцип се занимаваха.

От другата страна - Имаше ли момент, в който музиката от хоби се превърна в професия?

Peavy - Никога не съм гледал на нея като на работа. Самата дума „работа” ми звучи като нещо, което не харесваш, но трябва да правиш, за да изкарваш някакви пари. Въпросът е в това, че съм голям късметлия, за да живея от доходите от бандата и то още от 1989 година. А това не е толкова далече от годината, в която започнахме. Т.е. три години по-късно. Албумът „Perfect Man” от 1988 стана много успешен и продаде достатъчно копия, за да можем и тримата да живеем от музиката. Три момчета, които живееха от групата. Бяхме абсолютно изненадани, но и много щастливи от този факт. Обаче, дори и да не бяхме постигнали това, щяхме да продължим с RAGE. Бяхме добри приятели и живеехме заедно като малка комуна. ​Харчихме всичките пари, които печелехме за основни нужди, без да спестим нищо. Manni Schmidt беше единственият, който към този момент имаше работа и ни спасяваше от гладна смърт. Той ни купуваше храната. Бяха хубави времена. Подкрепяхме се и вярвахме, че имаме бъдеще с RAGE.

От другата страна - През тези години променили се идеята ти за музиката?

Peavy - Не точно. Самият аз като музикант и композитор прогресирам. Цялото музикално развитие през последните десетилетия със сигурност малко или много ни оказва влияние. Но в края на краищата аз продължавам да създавам музика по същия начин. Образованието ми е свързано с класическата китара и то продължава да присъства в композициите. Онова, което правим днес, не се различава кой знае колко от миналото. Също така това, което създавам, произтича от чувствата ми. Не конструирам песните все едно са математически формули. Източникът е онова, което усещам и чувствам, мястото, където чувам хармониите. А аз обичам хармониите. Обичам хармониите, които са интересни и в същото време увличат. Те винаги са отразени в музиката на RAGE.

От другата страна - Защо в миниалбума „Spreading The Plague” се обръщаш към стария RAGE? Песента „The Price of War” е от 90-те.

Peavy - Презаписахме тази песен веднага след като Jean Bormann и Stefan Weber станаха част от групата. Идеята беше да представим новите двама китаристи на феновете. Избрахме тази композиция и я записахме на живо. След което леко я миксирахме. Изсвирихме я на една демонстрация, за да представим състава на феновете. Новите момчета бяха интервюирани, за да разкажат по нещо за себе си. Така че използвахме „The Price of War” на един шоукейс, за да представим новите китаристи. След което, преди две години, „SPV” я издадоха в дигитален формат. А самата песен никога не е излизала на физически носител. Решихме, че ще е подходяща за миниалбума. За да присъства и във физическо издание на RAGE. Получи се хубава версия, сурова и динамична. „Straight to Hell (live from the Cave)” например я записахме на един концерт, който направихме в пещера. Беше част от „Wacken World Live StreamingFestival” през лятото на 2020. Имаме целия концерт на запис и замислям да го издадем като лайв албум. Ще е интересно. Още нещо, по което да работим. Може да е само дигитално издание. Имаме нещо, за което да помислим.

От другата страна - Какви с разликите да свириш в пещера и в клуб?

Peavy - Не можеш да си представиш. Концерт в пещера е много странно преживяване и много необикновено. Хората от „Wacken” ни бяха попитали, дали не можем да открием локация, която не е характерна за метъл концерт. Не искаха просто банда на сцена. А и защото ставаше въпрос за специален стрийм фестивал, искаха по-различни изпълнения, а не традиционни. Идеята за пещерата ми хрумна, защото съм палеонтолог. Колекционирам подобни артефакти, което е интересно да се види. Знаех за тази пещера и бях наясно, че е в нея е позволено да се изнасят концерти. RAGE не са първата група, която свири там. Обикновено участията са основно на джаз състави. Събира се много публика, защото пещерата наистина е голяма. И не е много далече от мястото, където живеем. Предложих концертът ни да е там. За съжаление без публика, защото през тази година беше забранено. Мястото обаче е много красиво и странно за концерт. Самата пещера не е влажна и има постоянен и сух микроклимат. Температурата не е много висока. Постоянно е 18 градуса. Така че вътре не е толкова влажно, по скоро е по-сухо и предлага оптимални условия за концерт. Даже и викат „Event Cave”. Не е място за рок и метъл концерти, но чух, че вече са направили фестивал с рок и метъл банди, но прог ориентирани.

От другата страна - Коя е най-смелата идея, която сте осъществили за тези 40 години?

Peavy - Най-вероятно, когато започнахме да свирим с оркестър в края на 90-те. RAGE бяха, ако не и първата метъл банда, която свири и записва със симфоничен оркестър. Всъщност започнахме още в средата на 90-те през 1996 година, когато излезе „Lingua Mortis”. Бяхме преди METALLICA и много други банди. До днешния ден много групи го направиха и продължават да го правят, но с RAGE бяхме пионерите в този стил.

От другата страна - Как всъщност се стигна до тази идея?

Peavy - Всичко стана случайно. Искахме да запишем песента „All This Time” за албума „Black in Mind” през 1995 година като идеята ми беше да включим и струнен квартет. Така и направихме. По това бяхме към дъщерен лейбъл на „BMG”. Там шеф беше Thomas M. Stein. А той беше голям фен на това смесване на стилове. Беше впечатлен от песента, коментарът му беше, че звучи наистина страхотно. И реши да ни отпусне по-голям бюджет, за да запишем по този начин повече материал, а защо не и цял албум в този стил. Оказа ни пълна подкрепа. Седнахме и помислихме как да постъпим и да намерим вариант, за да го направим. Резултатът е „Lingua Mortis”, с подкрепата на истински бизнесмен с музикален вкус.

От другата страна - В същото време и реакцията на феновете е била интересна след албуми като „Trapped!”, „The Missing Link” и „Black in Mind”.

Peavy - Феновете харесаха контраста. От самото начало беше ясно, че групата няма да промени стила си, а албумът е по-скоро като страничен проект за RAGE. Той обаче се хареса,  а беше пълна противоположност на „Black in Mind”. Използвахме песни от него, но ги представихме в съвсем различна форма. Оказа се, че фоновете оценяват подобен подход.

От другата страна - След 40 години в музиката какво, според теб, младите музиканти не осъзнават за нея?

Peavy - Не съм сигурен дали има нещо, което не разбират. По-скоро съм много очарован от младите, защото в момента работя с представител на това поколение. Jean Bormann е на 29 и може да ми е син. Просто осъзнах колко са добри тези младежи. Заради това, че имат на разположение всичките тези платформи, откъдето могат да се научат да свирят на инструмент и лесно да овладеят различни трикове. И постигат изключително високо ниво. Това, което може би пропускат, защото влизат твърде бързо в музиката, е че не могат да усетят чувството в нея. Не съм сигурен дали Jean например разбира дълбочината на Eric Clapton. Дали осъзнава звука и кодираните чувства в музиката му. Но генерално съм наистина изненадан и ми харесва колко са добри младите. Много грамотни технически и в същото време са музикално широкоскроени. Защото те имат възможност да чуят всичко. Ние самите имаме възможност да чуем цялата музика на света на момента, посредством музикалните платформи. В Интернет можеш да намериш всичко буквално на секундата – един бутон на мишката и достъпът ти е осигурен. Те са в позицията да имат достъп до всичко и знаят всичко. Чувстват се комфортно във всички стилове. Е, не всички, но в повечето от тях. Младите музиканти днес имат голямо предимство пред нас. Когато преди 50 години започвах да се уча, да свиря на китара, беше по-трудно. Ако нямах добър учител, едва ли щях да знам как точно, да използвам струните, как да разполагам пръстите си по грифа, на коя позиция какъв звук ще изкарам. За да разбереш всичко това, просто трябваше някой да те избере.

От другата страна - До каква степен връзката между изкуствата е важна за теб?

Peavy - Знаеш ли, по времето на „Trapped!” бях силно погълнат от творчеството на Хауърд Лъвкрафт. Не ми излизаше от главата. В този албум има една песен „Beyond the Wall of Sleep”. Нейният текст е вдъхновен от едноименното произведение. Опитах се да го повторя за албума на REFUGE от 2018 година, но нещо не успях да се вдъхновя по същия начин. Просто оставих идеята на страна, защото не исках да се напъвам изкуствено. Връзката между изкуствата е важна, ако се появи. Ако това стане, ми харесва. Няма как да принудиш нещата да се случат, тези неща не можеш да ги планираш. Ако вдъхновените е налице – страхотно, ако го няма, няма го.

От другата страна - Последно - какво си спомняш от началото на MEKONG DELTA?

Peavy - Шефът Ralf Hubert ни беше продуцент за албума „Reign of Fear”. Барабанистът на RAGE Jörg Michael също беше част от MEKONG DELTA, а аз заемах и позицията на китарист. Всичко започна с Ralf Hubert, който искаше да ни покаже прогресивни стилове, за да ни направи по-добри за следващия албум. Той беше забелязал потенциала в нас. Бяхме ентусиазирани, защото тези нови неща, можех да ни вдъхновят за нашата музика. В началото просто си правихме джемове в репетиционната, докато работехме по песните на RAGE за албума „Reign of Fear”. След една работна вечер тогавашните китаристи на RAGE точно си бяха тръгнали. Бяхме останали само аз, Ralf и Jörg. Тогава Ralf ни показа някои нови неща. Взе баса ми, а аз хванах китарата на единия от китаристите и започнах да свиря. Така поставихме началото. После записахме демо от четири инструментала, които щяха да станат част от първия албум на MEKONG DELTA. Планът беше да запишем цял диск, групата вече имаше име, а аз трябваше да съм певец. Записахме албума с моите вокали, но тогава шефът на „Noise Records” разбра за плановете ни и ми забрани да участвам, защото бях подписал договор, който не ми позволяваше да пея в друга банда без неговото изрично разрешение. Единственото решение за останалите беше да презапишат вокалите с един приятел Wolfgang Borgmann. С него продължаваме да сме приятели и се виждаме веднъж седмично. Така вокалите бяха презаписани. Аз направих бекинг вокалите. Също така написах текстовете за дебюта, както за втория и третия албум. След тях напуснах проекта, защото бях твърде зает с RAGE, а и Ralf искаше сам да пише текстовете, защото и приходите му щяха да са по-големи.