Актьорът Михаил Стоянов и машината, която пука и прави... каквото си иска

Михаил Стоянов е варненец и актьор. Създател на анимационната поредица mishozavinagi. Участвал е във филмите „Жалейка“ (реж. Елица Петкова, 2016), „Клопка“ (реж. Надежда Косева, 2024), „Земя“ (реж. Николай Тодоров, 2024), както и в други късометражни и аудиовизуални проекти. 

Сценарист на смешки. Обича много синьото. "Машина за пуканки" е първата му книга. "написах книга. автобиографичен поетичен фарс… или просто еготрип, пълен с провали, любов и самота" - казва авторът.

По време на Алеята на книгата във Варна Михаил Стоянов беше гост в предаването на Радио Варна за култура "Гравитация нула". Светлана Вълкова разговаря с него:

Поводът да си тук, в „Гравитация нула“, е твоята първа книга „Машина за пуканки“, но всъщност можем ли да те определим като писател или актьор, или човек, който прави видеа, който иска да снима филми... Кой е Михаил Стоянов?

Подхождам с огромна доза скромност и уважение, някак си се страхувам от това да се вземам за автор още, тъй като имам огромно уважение към истинските писатели, които аз обожавам и чета отново и отново, и някак си още нямам това самочувствие на писател, но пък е нещо, което много изненадващо ме откри. Винаги съм мечтал, откакто се помня, да бъда актьор и станах актьор, и участвам във филми, които излизат, и съм много благодарен, все пак си живея мечтата. Но това с писането - никога не съм си представял, че аз мога да се изразявам с думи, написани от мен. Много ново е за мен, но и го приветствам, защото разбирам, че го обичам и че ми харесва. Харесва ми да го правя. Не е нещо, което правя, само защото е хубаво, а абсолютно естествено дойде това да пиша. Нямам гранд планове за живота, надъхан човек съм, мотивиран съм, но нищо при мен не е на всяка цена. Оставам природата да си действа и аз се водя по нея, така стигнах до тази книга.

Но тези видеа, които станаха много популярни, „Мишо завинаги“, в тях също има твои текстове. Ти изговаряш собствени думи, собствени текстове, които са много интересни, така че може би те предхождат книгата?

Да, книгата дойде много по-късно. Първо всичко дойде по време на пандемията, когато животът затвори, както всички знаем, и всички се прибраха, и аз също като тях си блъсках главата вкъщи. Понеже като си актьор или поне аз така усещам, сякаш имам някаква жлеза в мен, която ме кара да се изразявам, направо не мога иначе, и когато ми се отне това средство, то трябва някъде да избие. Спомням си, когато стоях вкъщи, тъй като съм голям фен на киното и имам мечта да снимам мой филм, се сетих за една програма, Paint, в която има просто триъгълник, линия, кръг и 6 цвята. Нарисувах нещо като картинка, после я озвучих с телефона си, сглобих го цялото нещо и го гледах. То даже нямаше минута, беше просто 2 - 3 картинки, които се сменят, и моят глас. Самото чувство, обаче, няма да го забравя, щях да се разплача просто. Нещо, което е било в главата ми, сега беше пред мен и мога да го споделя с хората. И така започнах да го правя и пак, и пак, и пак...

Но там вече задобря, както се казва, защото имаш много герои в тези видеа и гласът ти звучи по различен начин, когато озвучаваш различните герои. Какви теми засягаш в тези видеа и въобще как ти идват идеите? 

Подхождам много интуитивно с всичко. Нямам определен процес, по който работя, а всичките ми идеи ми идват, докато вървя. Не знам какво става, имам чувството, че вървенето е като динамо на колело, просто когато тръгна нанякъде, ми идват идеите или забелязвам нещо и си казвам, че ще е много яко да го направя. Много наблюдавам, обичам да наблюдавам хората и нещата. Или да се опитвам да гледам като за пръв път нещо, което виждам всеки ден - като химикалка или чаша. Много е странно откъде идват идеите. Те не идват от само себе си, не вярвам, че идват от небето...

Има някакво натрупване и изкристализиране след това, може би...

Да, и аз така си мисля. То е някакъв вътрешен заряд, който прави електричество, но общо взето съм като всеки един човек, на когото понякога му идва малоумна мисъл без нищо оригинално в нея, но аз се опитвам да го правя сякаш за първи път. Това е може би моят процес, ако има такъв.

Това човече, което си нарисувал във видеата, го има и на корицата на книгата ти, „Машина за пуканки“. Може би пропуснахме да кажем, че си варненец. Важно ли е това, че си варненец?

За мен е важно. Аз съм много горд с това. Това да си морско дете според мен е много яко. Самият аз като човек, който няма деца, но много бих искал да имам, си мисля за това и ми става топло. Много обичам детството си. Много е яко да израснеш във Варна и мислейки си за моите деца, много искам и те да отраснат тук.

Какви истории има в тази „Машина за пуканки“? По някакъв начин преплитат ли се с историите във видеата или откъси от тях присъстват в книгата, защото не можем да кажем, че има някаква стройна структура и не е необходимо да има такава, но книгата е много приятна и оригинално звучи според мен?

Благодаря ти! Онзи ден ми казаха: „Мишо, аз си взех твоята книга и очаквах да бъде като видеата ти, но останах приятно изненадана, че няма нищо общо с това“. И това много ми хареса, тъй като аз много обичам да се шегувам, обожавам, много обичам да разсмивам хората, това за мен е голямо удоволствие. Тази книга съдържа нещо като поток на съзнанието, в който скачам между спомените си в опит да разбера кой съм и откъде идвам. Всички имаме такива спомени, които са ни белязали и не сме ги забравили. И когато ги разказваш отново, се пренасяш в тези спомени, които са по някакъв начин твоят генезис, откъде идваш, семката ти, но и не е задължително да те определят, биха могли, ако ти позволиш, но не е нужно да бъдат тежест, да бъдат нещо с негативен знак...

Като травма..

Да, точно. Тъй като сега живеем в едно много съзнателно време, в което всеки е терапевт...

Да, да, така е.

И по-скоро дори и да е било горчив спомен, да е бил спомен, който има болка, аз мисля, че има нещо красиво, има достойнство в това, има нещо, което не трябва да ти тежи, а даже напротив, има нещо светло в него.

Има истории за семейството, за морето, за мечките в Белица, всъщност това е направо сериал, който е готов за снимане. Каква е тази история с мечките? Много ми беше интересна. Доста сцени си написал.

Това си е направо сценарий, който много бих искал да бъде български анимационен филм, много ми харесва идеята да си имаме наш „Цар лъв“ примерно. Наш филм, анимационен, на който да отидеш с баба си, с детето си, с майка си, с цялото семейство, всички поколения и просто да се изкефите. Децата, които не знаят, че е имало такива мечки, които по улиците във Варна вървяха, възрастните, които пък си спомнят, че е имало и някак си да има една среща. Аз се опитвам да го разкажа по най-забавния и лек начин, но в това нещо си има насилие над животни, каквото и да си говорим. Много ми се иска това да бъде анимирано от истински аниматор, не просто от мен.

Кой е главният ти герой там?

Мечо е главният герой.

Имаш и една много красива история за дядо си. Това истинска история ли е, когато си го снимал да влиза в морето вече на преклонна възраст. Той наистина ли е моряк?

Да, беше, лека му пръст. Много хора ме питат: „Мишо, това така ли е?“, “Верно ли това е станало така?“ и понеже аз съм човек, който се гордее с това, че се опитва да е откровен, да има нещо честно, да идва от истински място. Цялата книга е много глупава книга по хубав начин. Мисля, че това да си глупав може да бъде и хубаво нещо. Има нещо наивно в начина, по който е написана и скоростта, с която тече и с моето съзнание, което е един постоянен карнавал. Хора ме питат: „Това истина ли е?“ и аз казвам:  „Въпросът не е дали е станало така, въпросът е ти как го четеш сега“. Просто моят подход е да стъпя на нещо много вярно, нещо, което много ми е близко, нещо, което много добре познавам, нещо, което е много откровено, и то да ми служи като трамплин, ако щеш, после за фантасмагории, за смешки и така нататък. Но важното е да стъпя на нещо истинско.

Ето, машината за пуканки е нещо истинско. Защо така озаглави книгата?

Заради най-яркия ми спомен, който е с машина за пуканки. Тъй като аз съм от Варна, вече съм от тези варненци, които живеят в София, но все пак съм отраснал на едно място с двор, в което до ден днешен и откакто се помня, винаги е имало машина за пуканки в двора, тъй като на площада пред нас се продават и са се продавали винаги пуканки. Имам един спомен, който сега няма да разказвам, но той е в книгата. Това е най-яркият ми, най-наситеният ми спомен, който носи в себе си най-много. Даже не мога да си го обясня до ден днешен. Може би именно затова го пиша и си го разказвам отново и отново, опитвам се да разбера повече...

Някаква метафора, може би, някакъв символ...

Може би да.

Защо се сравняваш или оприличаваш по някакъв начин на снежен леопард?

Това е дълбока самоирония, тъй като това ако някой го каже съвсем сериозно за себе си, това е най-нарцистичното нещо, което можеш да направиш.

Повечето хора са нарциси.

Да, но това е абсолютна шега в случая, иначе снежният леопард е, може би, най-красивото животно, поне за мен, тъй като живее винаги на май ната си в едни планини в Казахстан, ловува, като тича по скали надолу с риск за собствения си живот, опашката му е дълга колкото тялото, за да може да балансира, много рядко се показва, много рядко го виждаш...

Може би уникалността на този вид е нещото, което търсиш като сравнение със себе си.

Мале, това звучи ужасно...

А на мен не ми звучи така.

Все едно някой да ти каже: „Аз съм уникален, между другото“.

Всеки е уникален. Ние неправилно разбираме думата според мен и неправилно я употребяваме.

Може би, може би. Наистина е ирония, шега. Не е нещо, което дълбоко съм мислил или мисля за себе си.

Участваш в доста филми вече. Поне аз съм гледала „Клопка“ на Надежда Косева, сега каза, че снимаш нещо ново, което предстои да излезе. Искаш ли да говориш за това?

Има един филм, който сега излиза. Той ще се казва “Земя“ и е на Николай Тодоров. И това е филм, за който аз много се вълнувам, тъй като аз имам брат, а историята, сценарият е много хубав и е за двама братя. Във филма сме аз и Тигран Торосян и просто нямам търпение да излезе. Просто бих искал да го гледам, не заради мен, а заради самата история. Трябва да излезе есента. Имам едно добро усещане за филма. Понякога просто се чувстваш добре и спокоен за някои неща, бях в много добри ръце с режисьора, с целия екип. Много яко ми беше като спомен и като изживяване, което ще помня цял живот.

Понеже предаването е „Гравитация нула“, ти кога се чувстваш в нулева гравитация?

Когато съм в морето. Много го обичам, даже обичам да ми липсва морето. Много обичам да съм в София и да си бленувам за морето, за това как ще дойда тука. Много обичам да влизам в морето и да се потапям, и просто да си взема въздух, и да стоя потопен известно време, и някак си се приглушава всичко, и ти се отпускаш, чуваш си сърцето в ушите и, може би, това е моята гравитация нула.