Великите европейци - Волфганг Паули, първа част

На фона на големия научен гений, едно важно човешко качество липсва на Паули – не знае що е куртоазия, винаги казва истината, каквато я вижда и независимо кой ще се обиди. Онези, които не го познават отблизо, се стряскат, но повечето физици го ценят. За този  характер на Паули се разказват анекдоти. На една научна конференция той се запознава с холандеца Еренфест, но се държи неучтиво и онзи му казва: „Паули, вашите публикации ми харесват повече, отколкото вие самият“. На което Паули, току-що прочел последната книга на Еренфест, отвръща: „За съжаление, при мен нещата стоят точно обратно“. Те все пак остават приятели  цял живот. 

Веднъж Еренфест препоръчва на Паули да вземе при себе си м Цюрих младия американски физик Опенхаймер, човек с непоносим характер, дошъл в Европа на специализация. „Мисля, че двамата много ще си подхождате“ – пише Еренфест. Паули не се смущава от закачката, взима Опенхаймер и пише на Еренфест: „Надявам се той да започне да се държи към мен така, както аз към него. Това е абсолютно необходимо, защото формалната вежливост е велика ерес, тя би трябвало безжалостно да се изхвърли от човешките отношения“. 

Когато нещо не му харесва, Паули е наистина безцеремонен. На свой колега заявява директно: „Нямам нищо против, че мислиш бавно, но имам против, че публикуваш далеч по-бързо, отколкото мислиш“. А за някаква статия изръсва знаменитата оценка: „Това не е вярно. Това дори не е грешно“. Паули просто така се дсържи – дори към нещата, които харесва. Той е на 21, студент е на Арнолд Зомерфелд в Мюнхен, и Айнщайн изнася лекция. Паули, навлякъл баварски къси кожени гащи, не спазва йерархията – сяда на първия ред, а когато Айнщайн свършва, пръв става и изръсва: „Онова, което разказа хер Айнщайн може да не е чак толкова глупаво, колкото изглежда“.

Освен много специалното чувство за хумор, две основни причини има Паули да е рязък. Първата е стремежът му към съвършенство, развит още в ранно детство. Когато пише, Паули проверява всичко по няколко пъти и в книгите му няма грешки. Е, да, издава съвсем малко книги, предпочита да развива идеите си в огромната кореспонденция, която води с колеги от цяла Европа. А Вернер Хазенберг, прочут физик и близък негов приятел, казва: „Той беше много по-критичен от мен и се опитваше да прави две неща едновременно – да види по интуитивен начин как се свързват нещата, а в същото време да рационализира интуицията и да намери строга математическа схема, така че наистина да докаже всичко, което твърди. Двете заедно са твърде много за един човек“. 

Другата причина Паули да е язвителен и рязък, е в семейната му среда. Той е роден във Виена през 1900. Баща му е лекар, който се мести от Прага във Виена и бързо става известен. Той сменя еврейската фамилия Пасхелес с Паули, изоставя медицината и става един от водещите австрийски химици, зарязва ергенството и се жени за Берта Шютц, журналист и писател. В къщата им идват най-видни австро-унгарски и европейски интелектуалци, а кръстник на Волфганг и негов учител по математика, физика и философия, е самият Ернст Мах. Малкият отрано свиква да общува с авторитети, да ги прекъсва безочливо и да критикува мнението им, ако го смята за погрешно. Това после му носи прозвища като „Ужасният Паули“ и „Бич Божи“. Но и обратно - научната общност го приема като съдник за истината, водещите физици често му изпращат нови идеи за мнение, а резонен става въпросът – какво мисли Паули за твоята теория. 

Скоро започват да го наричат „Съвестта на физиката“, оценка, много по-висока дори от Нобеловата награда, която поучава през 1945. Като малък, Паули не харесва приказки, те го плашат, чете Жул Верн и се запалва по астрономията. Той е дете на книгите, не на игрите, въпреки че цял живот катери планини и плува. Като вундеркинд, учи в гимназията Деблингер, по математика и физика е далеч над всички, но не са му интересни езиците. А и като цяло в училище му е скучно - под чина чете теорията на относителността на Айнщайн. На 18 вече учи физика при Зомерфелд в Мюнхен, след три години прави докторска дисертация, а Зомерфелд му възлага статия за теорията на относителността. Статията е 237 страници, когато Айнщайн я прочита, изпада в луд възторг и пише: „Който прочете тази зряла и великолепно замислена творба, може да не повярва, че нейният автор е едва на 21“. 

Паули обикаля още университети – асистент е на Макс Борн и на Нилс Бор, а после се установява като преподавател в Хамбург. Само на 25, прави и първото си велико откритие. То има фундаментално значение не само за квантовата физика, но за разбиране строежа на материята изобщо. Това е „Принципът на изключването“ или „Забранителен принцип“, познат и като „Принцип на Паули“. Грубо казано, докато блуждае между експерименталните данни за спектрите на веществата и теоретичните разсъждения, Паули стига до извода, а после и математически доказва, че на една орбита около ядрото на атома не може да има повече от един електрон с четири еднакви квантови числа. Може да има два електрона, само ако те са с противоположен спин. И става нещо доста необичайно в научния свят - когато младият Волфганг Паули представя своя принцип, той е приет от всички. Нормално, нали е толкова очевиден, че никой не успява да го види до онзи момент.