Размер на шрифта
Българско национално радио © 2024 Всички права са запазени

Вельо Горанов: Сцената ме обича, аз също я обичам

БНР Новини
Снимка: личен архив

70 години, от тях – 45 на сцената, отпразнува големият български актьор и световно име в пантомимата Вельо Горанов. Това стана с моноспектакъла „Последният запис на Крап” в столичния театър „Сълза и смях”. Автор на пиесата е Самюъл Бекет – един от създателите на театъра на абсурда. Ето какво разказва в интервю за Радио България актьорът:

Всъщност, това е един герой, който е потънал в своята самота. Около него няма никой – нито приятел, нито близки. Той има само своите спомени, записани на аналогова лента. Концепцията на режисьора Борис Радев, който ми предложи този спектакъл, беше в това, че всеки човек иска да остави нещо в живота си. Едни оставят деца, други оставят пари, апартаменти, ниви и т.н. Крап иска да остави своите спомени за преживяното от него през всичките тези години. Но идва една нова епоха – аналоговата технология се заменя с дигиталния запис, и той разбира, че трябва да прехвърли всичко на дигитален носител, за да остане нещо от него. И в стремежа си да направи това, той разбира, че всъщност целият му живот е едно нищо. Просто той няма спомени, няма никаква стойност в онова, което е преживял.

И, все пак, в пиесата има и оптимизъм – с търсенето на щастието, на онези мигове, които осмислят живота ни.

Едно от представленията, в които Вельо Горанов играе в „Сълза и смях”, е „Великият инквизитор” по Достоевски. Как подготвя актьорът текста си преди спектакъла?

Там проблемът е, че самият текст в тази пиеса можем да го сравним едва ли не с черната дупка. Той е с такава мощ написан, че за едно изречение от Достоевски хората пишат цяла пиеса. А той е събрал всичко в едно – десетина-дванайсет страници, които, ако се прочетат внимателно, ще се види, че по смисъл са почти равни на библията. Трудността на подготовката за сцената е, че първо, преди спектакъла аз винаги репетирам със сто на сто енергия. Второ, трябват ми някъде около два часа и половина-три да се съсредоточа за образа, който правя, защото иначе просто текстът ще ме погълне и ще стане дидактика. Докато при Крап нещата са по-различни – аз трябва да изляза от себе си, да се вкарам в неговата кожа, защото той е човек много далечен от самия мен.

През 70-те и 80-те години на миналия век Вельо Горанов създава първите трупи по пантомима у нас: студио "Пантомима" и театър "Движение". На фестивала за пантомима и мимодрама в Лондон през 1980-та година е обявен за мим № 1 в света. Сега е програмен мениджър на театър "Сълза и смях", където продължава да играе и поставя спектакли. По повод юбилея той бе награден с почетен плакет на театралните награди „Аскеер”.

Доколко универсален е езикът на пантомимата, с какво Ви привлече навремето тя?

Това изкуство ми даде много голяма свобода, такава, каквато нямаше обикновеният българин. Първо, пред него няма езикова бариера и аз пътувах много по света. То обединяваше по един или по друг начин младежките световни фестивали на соцстраните. Докато България беше затворена страна, аз почти четвърт век обикалях света. Второ – можех да направя като творец това, което желая, което смятах, че е адекватно за времето си, а не се води по каноните и щампите, които налагаше правителството.

Какво Ви дава най-голяма радост в живота?

Най-голямата радост в живота ми дава любовта на приятелите ми, любовта на колегите ми. Аз не съм чул колега да говори лошо за мен, нито пред мен, нито зад гърба ми. Имам семейство, което ме обича, какво по-хубаво от това. Имам и нещо много важно – сцена, която също ме обича. И аз я обичам. Вече 45 години тази любов не ме напуска.




Последвайте ни и в Google News Showcase, за да научите най-важното от деня!