Лесна работа: Милата обичана България

Хубаво нещо е емпатията. Тя не ви ли провокира покрай всякакви избори и обществени събития напоследък да се питате: „ Интересно, как ще се чувствам, ако съм на мястото на България?“? Просто емпатия... Влизаш в обувките на другия.

Та как бихте се чувствали, ако бяхте на нейно място? Добрата, мила, красива, слънчева и сладка България.

Не зная за вас, но ако аз бях на нейно място, щях да съм изтощена от обич. Толкова много обич! И все силна, истинска, нетърпяща компромиси и други гледни точки, разнообразна, гръмогласна, ярка и изключително патриотична обич.

Направо се виждам как разтривам слепоочия и с треперещи пръсти поднасям към устните си поредния аналгин. Главата ме цепи от тези денонощни, непрекъснати и категорични обяснения в любов.

България съм и всички ме обичат. И онези, които подкрепят конституцията и онези, за които опонентите твърдят, че я погазват. И тези, които организират походи за мир и другите, които кротичко си обичат мира, без да трябва да тичат по площадите в негово име.

България съм. Всички ме обичат. Уверяват ме, че са запретнали ръкави да укрепват българския дух, собственост, народ и самосъзнание. Докато го правят, превантивно удрят по някой лакът в ребрата на другарчето, предполагам от любов към мен, не по някакви други съображения.

Всички искат да прогресирам и да разцъфтявам, но яростно ме дърпат в различни посоки. Мислех, че развитието е напред и нагоре, а се оказва, че то е навсякъде, много често – назад и надолу. Това ме обърква и засилва главоболието.

Всички яростно бранят правата и благосъстоянието на гражданите ми, упрекват опонентите си, че са против тези хубави неща и изкусно жонглират с парченцата информация като с шарени топки.

Докато патетично ми се обясняват в любов, наоколо ухае на скара, носи се игрива музичка за подобряване на храносмилането. Апетитната картинка на разпускане и патриотизъм бива подкрепена от компроматни истории и ентусиазирани лозунги в стил „Който държи собствеността, държи и властта“, а човекът с тъпана се включва от време на време за ритъм и за акцент на съдържанието. Като в някакъв сладникав Свети Валентин.

Естествено, всички са движени от любов към мен и от вътрешни благородни подбуди.

Обикновено са много начетени в историческо отношение. Припомнят някои моменти и услужливо забравят други. И това е в реда на нещата, защото всеки е прав и обичта му трябва да бъде много добре разбрана от населението и съответно той да бъде последван, а не опонента му по любов, който в отсрещния ъгъл също пренаписва историята с подобна обичлива мисия.

И всички са сърдечни, убедителни, един от друг по-обективни, казват най-достоверните и принципни неща. Няма лошо. Светът е разнообразен и колкото по-цветно е неговото лице, толкова по-добре. Така ни се предлага вълшебното тайнство на разследването, анализа, съмненията и колебанията в търсене на истината. Още повече, че по стара, добре утвърдена с времето рецепта злото е приятно и очарователно, понякога много по-привлекателно, симпатично и изкусително от доброто.

Аз съм България, имам ужасно главоболие и картинката наоколо подозрително напомня описаната от Христо Ботев преди почти век и половина.

А искам толкова малко. Ясен поглед, спокойствие и движение в правилната посока.

Това бих мислила, ако съм на нейно място и в нейните обувки.

Добрата, мила, красива, слънчева, сладка и много обичана България.