Първи кадри на „Роза Дамасцена” излъчиха в Балчик

Присъстващите на литературната вечер на 22 май имаха възможността първи в цяла България да гледат част от филма „Роза Дамасцена”, чийто сценарист и продуцент е Мария Лалева. Режисьор на лентата е Тодор Анастасов, свързващ себе си с Балчик. Голяма част от сценария е писан в Белия град, защото авторката не може да твори без море.

Доскоро Мария Лалева работи като икономист, въпреки че пише поезия още от ученическите си години. Неотдавна помества свои стихове във фейсбук, на които се натъква поетесата Маргарита Петкова и тя става първият редактор на Мария. След това животът й прави рязък завой. Вече има две издадени стихосбирки – „Личен архив“ (2014) и „Не съм ви ближна“ (2016), завършва първия си роман и е сценарист и продуцент на филма „Роза Дамасцена”.

„Това е филм за българската мечта. Няма дрога, мутри, проститутки. Има драматични моменти, защото нашият герои пада и става много пъти. Филмът е за това, че човек, когато следва мечтите си, рано или късно нещата ще му се случат”, сподели режисьорът пред балчишката публика. Ще настояваме да се направи специална прожекция в Балчик. До осми клас съм живял тук”, добави той и заяви, че през октомври филмът ще може да бъде гледан. Актьорът Любо Чаталов (който също бе част от срещата в Балчик) прави роля за Оскар, ще се убедите в това, категоричен е Тодор Анастасов.

Предстои да бъде издаден романът на Мария Лалева  „Живот в скалите“ – име, което подсказва за Балчик. Цитати от него се споделят с голям интерес в социалните мрежи. Догодина се планират снимки по Северното ни Черноморие.

Г-жо Лалева, като каква бихте се представили днес, от какво се издържате?

Сценарист, продуцент на филмовата къща. Издържам се и от продажбата на стихосбирки, но ако разчиташ на това, вероятността да умреш гладен е огромна. Работя по приключване на пълнометражния филм „Роза Дамасцена” – освен сценарист съм и продуцент. Започваме работа и по втори филм. Изобщо в този бизнес се ориентирам. Преориентираме случайността, макар че аз не вярвам в случайности. По най-невероятния начин се падна на мен честта да направя този сценарий – историята на един много интересен човек, много дълбок, много странен и много земен. И това е един изключително упорит човек. Бях ужасно вдъхновена от това да направя от неговата история една съвременна приказка.

Да се върнем към първата стихосбирка „Личен архив”?

 „Личен архив” е писан дълги години, от 16-17-годишна. После спрях, защото реших, че ще се занимавам с икономика. Продължавах да си пиша от време на време, започнах да ги публикувам във фейсбук. Откри ме Маргарита Петкова, стана мой редактор, а Лъчезар Минчев мой издател, а след това и на „Не съм ви ближна”. Във фейсбук тръгна всъщност моята кариера. Аз обичам да оставям миналото в миналото, там му е мястото, но пък задължително е да го помниш като усещане. Усещането ми за „Личен архив”, когато чета стиховете, е една драма, едни разбити сърца. Човек трябва да мине през това. Личният архив е нещо, което вече не си ти, но пък е снимка на това какво си бил.

„Не съм ви ближна”?

Нахалното заглавие на втората ми стихосбирка. Това е спонтанно родено стихотворение. Едно от малкото, писано на един дъх, за няколко минути. И огромното его на всеки творец е веднага да се похвали какво е създал, пускам го във фейсбук. И Маргарита Петкова, и Лъчезар Минчев ми се обадиха и казаха, че това ще е заглавието. То е насочено по-скоро към хората, които слагат маска, които лицемерят, лустрото си го обличат грижливо. Кралят е гол, творецът трябва да е гол и да си носи всички рискове на тая голота. Да, ще те одерат повече от тези, които се пазят, но само това е начинът да си честен към себе си, за да можеш да твориш и да пресъздадеш честно. 

Сценарият на филма „Роза Дамасцена”?

Това е голямата случайна неслучайност в живота ми. Пак от фейсбук тръгва и от откъсите от „Живот в скалите”. Този човек, който ми възложи да правя филма (тъй като филмът е изцяло частно финансиране, няма участие на Национален филмов център), ми разказа историята, искаше да пиша книга. Направих интервю с него, говорихме си 36 часа. Това е драма, с мистични елементи. Покрива един период от българската история, от 1969 година до днес – това е огромен период от време, реално три епохи, ако броим и чисто преходната плюс съвремие и тежък социализъм. Трябваше да свием историята, за да не тежи, да се събере в един пълнометражен филм, да го изтактуваме този филм. Освен че това е филмът за българската мечта, това е филм на ръба на поезията. Много сме били прецизни, особено когато правим диалозите. Искахме всяка дума да тежи на мястото си.

Филмът в момента вече е заключен като монтаж, правим звуковата среда, записваме музика, правим допълнителни корекции, защото имаме приказни елементи в този филм. За мене беше важно да направим приказка. Ще я видим най-вероятно наесен. Преди това ще се явяваме на фестивали, а когато се явяваш на конкурс, част от изискванията са да няма премиера. Пиар стратегията е готова. Убедена съм, че когато дойде мигът, ние ще сме една от продукциите, които ще изненадат българските зрители с премиерата и начина, по който е направена.

Свързвам името на последния ви роман с Балчик – „Живот в скалите”?

Романът ще бъде издаден до края на август. А догодина ще имам сценарий и ще снимаме тук. Гледаме локации  – Балчик и нагоре, до Шабла. Първоначално свързах сценария със Созопол, но Тодор Анастасов каза: „Стига с този Созопол”. И когато дойдох да пиша сценария на „Роза Дамасцена” тук (а аз не мога да пиша без море), се влюбих в Балчик.

Какво ще пожелаете на читателите си от Балчик?

Вие сте ужасно благословени хора, късметлии! Дано осъзнавате. Защото тук въздухът звъни. Той звъни на много малко места. В това място има някаква енергия, която е различна. На още едно – две места в България съм го усещала, но Балчик е нещо, което мирише на себе си. Аз го обожавам, тук съм си дома!