Простичката, мъничката истина за любовта към града и родината разказва Ради Радев

В края на май тази година от Съюза на българските писатели връчиха традиционните си отличия за издадени книги през 2020. За роман на годината беше определен „Две Българии за един град" от варненския писател Ради Радев. Художествената историческа хроника проследява историята на рода на Ради Радев, преплетен с историята на Варна и на България от средата на 18 век до Първата световна война. С Ради Радев разговаря Мартин Николов.

„Две Българии за един град“ – роман на 2020-та година на Съюза на писателите в България. Очаквахте ли тази награда?

Не, ни най-малко. Обикновено нещо е човек да не очаква на 75 години да получи такава награда, която обаче е признание и прави човек щастлив, макар и за неговите три минути – заради труда и като отплата за любовта към отечеството. Аз съм варненец от четвърто поколение, някак си съм закърмен с този град, град космополитен. Може би в България са два града – Варна и Пловдив, но за мен Варна е всичко, тя е и отечеството.

Какво Ви провокира да напишете този исторически роман?

Любов към моите родители, към дядовците ми, това, че знам съдбите на прадядовците си, дошли от различни краища на България в този град. От моето семейство никой не е оттук. Да, ние живеем вече пето поколение тук, но жена ми е от Македония, моят тъст е от Македония, моите дядовци и прадядовци произхождат от турска Тракия, от Лозенград. Аз съм ходил по тези места, бил съм в Истанбул, бил съм в Одрин и трябва да Ви кажа, че за мен си остана тази космополитна Варна, но вече българска, защото, ако си спомняте, дядо Вазов казва: „Много хубав град, но той не е български“. Този космополитен град всъщност е нашата съдба, тази съдба нашата е свързана с България, естествено.

Българиите са две, а градът е един.

Това е така, защото в историята на Варненския край, на Варна, ние знаем много добре, че по време на войната – която е дванайста/тринайста между Русия и Турската империя – за първи път руснаците не минават директно Тулча – Варна – Одрин – Истанбул. Минават през Свищов, блокира се четириъгълникът на смъртта Варна – Шумен – Русе – Силистра и има много дири във Варненския край, в този край, в който няма война, има най-много жертви. Варна се предвижда да остане в Турската империя, като се раздели България на север-юг, а не както е разделена на изток-запад.

Защо решихте чрез исторически роман да разкажете историята на семейството си?

Ние сме едно цяло, ние не можем да се делим. За мен хората – българите – сме едно цяло, както едно цяло в духовен план е голямата Санстефанска България. Не може една държава, която има призната екзархия от своя поробител, в която е компактното българско население, изведнъж от 186 000 кв.км. да остане 62 000 кв.км.

Къде е историята на семейството в случая?

Историята на семейството в случая е участието му първо в преселенията, пристигането долу от Тракия, участието в събитията – в Илинденско-Преображенското въстание. Дядо ми ставаше и лягаше с химна на Странджа. Баща ми се гордееше с това и казваше: „Виж, моето момче, ти трябва да станеш български офицер“, а аз го питах защо той не е станал такъв. Той ми отговаряше: „Твоят дядо беше градинар, аз съм градинар, а това е хлябът на народа, но аз съм участвал в две войни – не ти го желая!“. Затова трябва тази страна да има армия и тя трябва да бъде обичана.

Прави впечатление, че героите в романа, колкото и да са истински, действително съществували хора, като кмета на Варна, валията, ходжата, българския екзарх, гръцките владици – те са си обичали държавата и мястото, където са живеели, въпреки че са дърпали чергата към себе си.

Аз, четейки всичко, каквото обичам и каквото ме интересува, трябва да си призная, че имах един учител по история Георги Петров, който още е жив, стана професор. Той казваше, че най-важното за Варна и България са не толкова революционните борби, колкото Българското възраждане, възраждането на българската писменост, историята, читалищата, училищата и по-точно българското светско училище. Оттам лесно се излиза с пушка, но излиза този, който е грамотен! Оттук идва и народопсихологията, и връзката ѝ с земята. В романа се опитвам да говоря за онова чудо, което движи света, а това е собствеността върху земята. Няма народ без родина, а когато няма собствена земя, какво има? Нищо! Войводата, когото убиват в Сръбско-българската война – бащата на Диман – му пише писмо да пази земята, нашата земя, ама под нашата се разбира неговата земя, земята на Варна, земята на България. Аз разказвам за обикновения човек.

Този роман е една хроника както на историята на Варна, на България от средата на 18-ти век до първите години на 20-ти век, така и на вашето семейство.

Да, абсолютно. Аз си мечтая, ако господ ми даде сили и възможност, да напиша романа до 2000-та година.

Тоест още няколко части, защото тук са събрани три?

Тоест още три части.

Използвате в романа старите наименования на населените места около Варна и в скоби сте дали сегашните им. Защо се спряхте на този подход? Даже и някои думи, които тогава се ползват, имат съвременните си значения в скоби.

Поначало се страхувах да ползвам тези имена, но когато дадох романа на един, може би последния ми вуйчо, той каза да го направя достоверен, да слагам в скоби всичко, за да върви езикът ни такъв, какъвто е, какъвто са го употребявали баба ми и дядо ми.

Кога да чакаме следващите части? Казахте, че искате до 2020-та да спазите хрониката.