Мариян Стоядинов: "Българите са народ, който се надява, но трудно се доверява"

Във Втория ден на Великден ви срещаме с Дoц. д-p Мapиян Стoядинoв. Той е poдeн през 1964 г. в Бялa Слaтинa. Зaвъpшвa Бoгocлoвcки фaкyлтeт нa СУ “Св. Климeнт Охpидcки” в Сoфия пpeз 1991 г. От 1995 г. e пpeпoдaвaтeл пo Дoгмaтичecкo бoгocлoвиe в Пpaвocлaвния бoгocлoвcки фaкyлтeт нa ВTУ “Св. cв. Киpил и Мeтoдий”. В пpoдължeниe нa 12 гoдини (1994-2006) e пpeзидeнт нa Бaлкaнcкия пpaвocлaвeн млaдeжки cъюз. Своето разбиране за Великден богословът споделя в интервю на Габриела Гаврилова.

Великден е най-светлият празник, най-светлата нощ. Едно прекрасно преживяване. Аз имам такива детски спомени и детски чувства. Детските спомени се превръщат в настояще. Прекрасно изживяване!

Човек се чувства като дете с вярата.

Да, защото си даваме сметка, че това което празнуваме сега е било същото в продължение на близо 2000 години и ние ставаме част от тази вечност или по-скоро част от тази дълговечност. Защото, когато Бог идва и става човек той влиза в нашата история. История, в която винаги има начало и край. В нея Бог донася нещо, което в историята го няма до тогава. Той донася вечност. И когато ние се докосваме до тази вечност вкусваме, вдишваме нещо, което е от друга атмосфера. Нещо, което ние интуитивно съзнаваме, носим го в себе си като интуиция, като очакване, като желание, и което в такива моменти е най-близо до нас. Така че да говорим за вечност в границите на историята от една страна е парадоксално, но от друга страна само така можем да разберем за какво говори християнството.

Как бихте определили българския народ? Вярващ ли е, според Вас?

Българският народ е народ с надежда или по-скоро се надява. А надеждата не е далеч от вярата, не е далеч и от любовта. Прекалено много излъгани надежди са ни лишили от способността да бъдем лековерни, да се доверяваме като децата. Ако в народа ни има надежда, смея да се надявам, че има и вяра Пожелавам всичко това, което човек от сърце търси и Бог има да му дава тези две неща да се срещнат.

Вашата среща всъщност как стана?

Стана като едно отваряне на врати последователно. Когато си дадеш сметка че всъщност църквата има 2000 години зад гърба си и в рамките на тези 2000 години са се сменили цивилизации, империи, култури, идеологии и си даваш сметка, че всъщност това е най-трайното нещо. Може би църковната сграда е най-трайното доказателство за това, че тя е построена за тази цел и продължава да служи за тази цел в продължение на стотици години. Ако се огледаме около себе се ние нямаме много такива сгради, които са строени за това и служат за това. А църквите са. Независимо дали са от трети, четвърти или по-ранни векове те продължават да съществуват като църкви. И те са надживели историите, цивилизациите, културите и всичко останало. Когато човек си дава сметка, че това го има и то стои зад една затворена врата той пристъпва към нея, за да я отвори. Отваря я и когато види красивото зад нея започва да усеща че има нещо заради, което си струва да останеш от тази страна на вратата, защото след нея има и други врати. С тази трайност, с която църквата е победила историята и продължава да я побеждава, с тази трайност всеки човек съм сигурен може да победи своята история или по-скоро да я насочи в нова посока, да внесе в нея качество, което надживява елементарните неща.