"На село" в Снежина

Тази сутрин пътуваме до село Снежина. Едно от Провадийските села, в които основното население е от ромски произход. Селото се намира в Североизточна България между две плата - на изток от него е Провадийското,  а на запад – Шуменското. 

Снежина носи името си от 1934 г. Известно е с това, че в землището му има селище от каменно-медната епоха, седем тракийски могили, селище от римската епоха, и средновековен манастир. В близка крепост са намерени монети от времето на Юстиниян I, както и древна ризница от Средновековието, а експонатите се намират в колекцията на Варненския археологически музей.

През 1874 г. в селото е открита църквата “Св. Троица”. Когато българите я строили, казвали пред османските власти, че строят училище. Днес от нея няма и следа. Останали са части от олтара, а земята около него е превърната в сметище.

Пак в миналото до голямата сграда на черквата построили и една кирпичена стая, в която през 1872–1873 г. започнали първите учебни занятия. Малко по-късно вече е построена сграда, в която е настанено училището. Но през 1910 година  се изгражда нова сграда, където и до днес се помещава началното училище „Христо Ботев”.

Читалището е строено през 1910 година по инициатива на учителят Миню Митев. През 1985 година в центъра на селото е построен Паметник на загиналите във войните за национално обединение (1912–1918 г.). В селото има и бюст паметник на писателя Иван Василев, автор на над 30 книги, предимно произведения за деца и стихотворения.

Четейки сведенията за Снежина разбираме, че в миналото селото е имало важна роля в земеделието и по-специално в изхранването на населението. Жителите му са се отличавали с буден дух и са развивали културно-просветни дейности.

Така ли е и днес?

Близо 707 души живеят в момента в Провадийското село Снежина, а 90 % от работещото население работи извън града, разказа Живка Халачева, която е специалист в местното кметство.

Земеделието е един от поминъците от край време в село Снежина. Все по-малко хора, обаче, днес се захващат с него. Особено, когато са млади. Изключение е следващият ни събеседник, който не живее в Снежина, но работи там -  Ангел Мавров, на 33 години, земеделски производител. Родом е от Провадия, но работата му е в Снежина. Бизнесът му е семеен. В момента той управлява стопанството на баща си.

Училището е едно от най-оживените места в село Снежина.  Строено е през 1910 година и носи името на Христо Ботев. От 2001 година негов директор е Генюл Юзеир. Тя е от Провадия и пътува всеки ден. Тази година в училището учат 49 деца. Имат подготвителна група, в която броят на децата е паднал наполовина и в момента са 10. Екипът наброява 9 души, от които петима са педагозите. Трудно ли е да се работи с малко деца на село, където и бюджетът е малък?

Отивам да видя останките на църквата в Снежина. Пусто място превърнато в сметище. Останало е само част от олтара.

На връщане по пътя срещам две жени с пазарски чанти. До тях вървят и деца. Майки с деца – прибират се от училище, по обед. Заприказвахме се.

В центъра на Снежина вече знаят, че сме пристигнали. Който пожела дойде да разкаже за живота в селото. Пред училището ни чакаше Петър Петров, пенсионер, готов да посреща гости по всяко време. Покани ни, но нямахме време. Друг път. Сега разказа за живота в селото през неговите очи.

В Снежина няма пенсионерски клуб, а в читалището хората рядко се събират. Мястото за срещи и разговори е пред магазините. Има два – един срещу друг. Пред тях е мястото за кафе и раздумка, казват продавачките.

Последният ни събеседник е Сийка Василева, на 77 години. Не ни очакваше, но истински се зарадва като разбра, че сме от Радио Варна. Леля Сийка се оказа наш редовен слушател. Много харесва предаването „На село”, особено когато водещ е Ваня Славова. Посрещна ни с радост, седнахме на двора, където ни заобиколиха две котки. Леля Сийка е една от най-активните в селото. До скоро е била председател на читалището, в което сега почти не стъпва. За всичко си има причина, разказа тя.

На тръгване отидохме и до прочутия лагер край Снежина. И до днес има хора, които си го спомнят, ходили са там като деца. Сега, обаче, от него нищо не е останало. Само малка част от каменната стена почти скрита от дървета и храсти. А отпред е поляната, на която днес и деца и възрастни понякога се събират. Там е приятно и прохладно, въздухът е чист и е тихо, чуват се само птичите песни.